Характерология





ГЛАВА I

Мъже и жени

Според Вайнингер изследването на половите противоположности е възможно само в случай, че мъжът и жената се разглеждат не като индивиди, а като типове, т. е. не чрез биологически, а чрез психологически средства. Друго условие за правилното изследване на мъжа и жената е правилното разбиране на въведеното, от него, понятие “психически пол”. Психическият пол независимо от физическия се основава на количеството мъжественост и женственост в даден човек. Ето защо учението за характера се основава на мъжествеността и женствеността в даден индивид. Оттук следва да заключим, че характерологията се основава на междинните полови форми и на психо-физическия паралелизъм и води до приемането на едно обусловено от пола и вече установено битие. Именно това битие според Вайнингер се явява основният проблем на характерологията. Продължавайки този ред на мисли, той стига до следния извод: “за човека от психологична гледна точка може напълно да се установи, че той във всеки даден момент трябва да бъде мъж или жена. Това се доказва от явлението, че всеки, който се счита лице от женски или мъжки пол, намира своето допълнение или просто в “мъжа”, или просто в “жената” (с. 81).

Швейцарският психолог К. Г. Юнг също споделя, че жената се явява полово допълнение на мъжа и обратно, но не в реалността, а в сферата на несъзнаваните психични процеси. Според него: “…никой мъж не е толкова мъжествен, че да няма нищо женско в себе си. По-скоро е факт, че тъкмо много мъжествените мъже – във всеки случай добре прикрито и тайно – имат чувствителен живот (често несправедливо определян като “женски”). Мъжът смята за добродетел да изтласква по възможност женствените черти – както за жената, поне доскоро, се смяташе за неприятно да е мъжкарана. Изтласкването на женствените черти естествено води до натрупване на претенции в несъзнаваното. Имагото на жената (душата) също така естествено става приемник на тези претенции, поради което мъжът, избирайки, често е подложен на изкушението да предпочете онази жена, която да съответства най-добре на особения вид на неговата несъзнавана женственост, следователно жена, която възможно най-безупречно може да поеме проекцията на неговата душа…”

Несъзнаваните проекции при мъжа Юнг нарича “анима”, а при жената – “анимус”. Той пише, че: “Проециращият фактор е анимата или несъзнаваното, което тя представя. Тя се явява персонифицирана в сънищата, виденията и фантазиите, показвайки, че факторът, който лежи в основата й, притежава всички видими качества на женското същество. Тя не е изобретение на съзнанието, а спонтанен продукт на несъзнаваното; също така тя не е ерзац фигура на майката, а, както по всичко личи, нуминозните характеристики, които правят имагото на майката толкова въздействащо и опасно, произлизат от колективния архетип на анимата, възраждащ се с всяка мъжка рожба.” Ситуацията при анимуса, еквивалентът на анимата, е аналогична на описаната. За това свидетелстват следните думи на Юнг: “Женската природа се компенсира чрез мъжката, затова женското несъзнавано е, тъй да се каже, с мъжки знак… Съответния формиращ проекциите фактор при жената аз нарекох анимус. Тази дума означава разум или дух. Както анимата съответства на майчиния ерос, така анимусът съответства на бащиния Логос…”.

Следователно психическото си допълнение – женствеността – мъжът търси в жената и обратно, психологическото си допълнение – мъжествеността – жената търси в мъжа. Потвърждение на този възглед намираме и у Юнг. Разликата във двата възгледа се състои в това, че чрез учението за междинните полови форми Вайнингер прави опит биологически да докаже наличието на женственост у мъжа и мъжественост у жената. Докато Юнг сочи, че причината за стремежа към допълване между половете, който по правило е несъзнаван, се намира в несъзнавана психична предпоставка, която бива проецирана върху физическите (реалните) мъж и жена. Както виждаме, вторият възглед е теоретически обоснован и доказуем и поради тази причина той намира своето практическо приложение – както в живота, така и в психотерапията. Така че определящ фактор за формирането на характера и битието на човека се явява психическият пол. Ето защо обектът на характерологията се явява понятието за характера, т. е. “понятието за едно постоянно, единно битие”.

Вайнингер не пропуска да посочи и противниците на учението за характера. Единият от тях приема характера като “нещо дадено и отрича, че науката би могла да се занимава с него, както това прави художественото творчество” (с. 85-86). Вайнингер с основание посочва този факт и ние бихме се съгласили с противниците на характерологията в случай, че техните нападки са насочени не към характера, а към темперамента. Защото именно въз основа на вродения темперамент чрез осмисляне на житейските факти, волева активност и развиване на морален възглед се изгражда индивидуалният характер. Свидетелство за този факт намираме в изрази като “изградил си е характера”, “човек с характер”, “какъв беше – какъв стана” и други.

Другият противник на учението за характера “…признава за единствена действителност само усещанията: реалността и усещанията са едно и също нещо; усещанията за него са именно основата, върху която е построен светът, и човешкото аз, и за него не съществува никакъв характер” (с. 86). Чрез учението за психологическите типове на К. Г. Юнг проличава несъстоятелността на доводите на тази група противници на учението за характера. Юнг доказва, че степента, в която е устойчив характерът на даден човек, съответства на степента на адаптацията му към обективната реалност. Така че колкото е по-изграден характерът на даден човек, толкова той е по-адекватен на социалните изисквания. Ето защо според Юнг трябва да се дава думата както на малоценната психична функция (ако е сетивността – на интуицията, ако е мисълта – на чувствата), така и на противоположната нагласа (съответно екстравертна или инторвертна).

И така, Вайнингер учи, че психичният пол, т. е. мъжествеността и женствеността, определя както характера на човека, така и едно негово трайно битие. Докато характерът от своя страна, за разлика от темперамента, не е изначално даден, а се изгражда – и то чрез осъзнато усилие на волята. А дали и доколко проблемът за пола е свързан с проблема за сексуалността? Има ли, и ако – да, то тогава каква е разликата между мъжката и женската сексуалност? Определяща ли е сексуалността по отношение на характера? Всичко това са въпроси, чиито отговори ще търсим в следващата глава.

ГЛАВА ІІ

Мъжка и женска сексуалност

В началото на втората глава от втората част на своето изследване, касаеща мъжката и женската сексуалност, Вайнингер цитира следните думи на Кант: “в антропологията женските особености трябва да представляват по-голям интерес за философско изследване, отколкото мъжките” (с. 87). След което подчертава факта, че (по времето, когато е писал “Пол и Характер”) женската психология е била обект на изследване изключително на мъже. Във връзка с това той пише: “… наистина е трудно да се напише такава психология, тъй като трябва да установяваме за странични хора нещо, което не можем сами да изследваме по пътя на самонаблюдението. Дори да допуснем, че жената би могла да се опише с изисканата точност, работата пак не се подобрява, защото ние не можем да знаем дали тя ще се отнася с интерес към тези именно въпроси, които ни интересуват. Ако също така допуснем, че тя иска и може да познае себе си, остава въпросът: ще иска ли тя да говори за себе си?” (с. 87). След което заключава, че абсурдността на казаното се съдържа в същността на самата женска природа. Ето защо “да се предприеме подобно изследване може само тогава, когато някой (не жена) бъде в състояние да направи правилни изводи за жената” (с. 87). И като пример посочва факта, че състоянието на бременност е описвано и изследвано изключително от мъже.

Вайнингер с пълно право търси разрешението на проблема чрез учението за междинните полови форми, което тук се вписва съвсем адекватно. Ето и неговите думи: “Ако в последно време се увеличават сведенията, давани от жени (които при това са само на три четвърти или на половина женствени) за своя психичен живот, то тези сведения се дават повече за оня мъжки елемент, който се съдържа в тях, отколкото за женския. Не ни остава нищо друго, освен да предположим, че в самите мъже има нещо женствено” (с. 88). Ето защо принципът на междинните полови форми в дадения случай се явява предпоставка за всеки реален възглед на мъжа за жената. Тук трябва да сме благодарни на Вайнингер, че не стига до абсолютизма на възгледите, характерен за болшинството от учените. Тъкмо напротив, той се ограничава с дотук казаното, като твърди, че ако се приеме без ограничения този възглед, “ще излезе, че женственият мъж е в състояние по-добре да опише жената; това значи, че само истинската жена ще може по-добре от всекиго да се охарактеризира – а това, както казахме, подлежи на съмнение… мъжът може да притежава известна женственост, без да бъде причислен към половите междинни форми” (с. 88). Поради тази причина мъжествени мъже понякога могат да съдят за женската природа по-прецизно от самата жена.

И така ние се изправяме пред въпроса: “В какво се състои същественото психологическо различие между мъжа и жената?”. По правило отговорът на този въпрос се търси в различията в интензивността на сексуалното желание при двата пола. Вайнингер не приема съществуващото мнение, че у мъжа е налице по-интензивно сексуално желание. Не приема и обратното твърдение, че у жената е налице по-интензивно сексуално желание. Обаче той не само отрича различните възгледи – напротив, той предлага свой възглед по отношение на мъжката и женската сексуалност. Именно този възглед ще бъде обект на изследване в настоящата глава.

При изложението на своята гледна точка относно разликите в сексуалността и опровергавайки съществуващия възглед за различията в интензивността на половото желание, Вайнингер, позовавайки се на учението на Алберт Мол, пише следното: “Това различие може да се намери в двата аналитични момента, извлечени от Алберт Мол от понятието за полово влечение, които моменти са присъщи на мъжа и жената: влечението към детумесценция и контректация. Първото е резултат от чувството на неудоволствие, предизвикано от натрупване на зрели полови клетки, а второто е потребност от съприкосновение до тялото на индивида, който е полово допълнение на първия…” (с. 89). В тази връзка Вайнингер подчертава факта, че само за мъжа е характерно влечение и към детумесценция, и към контректация. Свидетелство за това намира и в сексуалния акт, където жената не отдава нищо, а напротив, задържа както своите, така и мъжките полови клетки. Това личи още и от анатомичната структура на половите органи на мъжа и жената, но за това – по-нататък.

Влечението на жената към контректация според Вайнингер е от съществена важност за самата жена, без да твърди, че това влечение е по-интензивно при единия или при другия пол. Нещо повече: “В понятието “контректационно влечение” не се включва активността при съприкосновението, а само потребността от съприкосновението с друг индивид; в този случай съвсем няма значение кой се допира и коя част на тялото изпитва съприкосновението, както е безразлично също и с коя част става това…” (с. 89-90).

В отговор на въпроса, свързан с влечението на жената към детумесценция при мастурбация, Вайнингер отговаря, че то не е от влечение към детумесценция, а защото Ж е в много по-висока степен възбудима от М: “Половата възбудимост в жената се проявява или в желание за полово възбуждане, или в особен и неразбираем и за самата нея страх от онова възбуждане, което се предизвиква от съприкосновението. Самото й желание за полово възбуждане е едно ясно доказателство за леката възбудимост на Ж…” (с. 90). Това е доказателство, че при Ж цялото й тяло желае да премине в състояние на сексуална възбуда и нейният стремеж е да увеличи интензитета и продължителността на възбудата. Докато при мъжа сексуалната възбуда намира естествения си завършек в детумесценцията, предизвикана от контректацията.

Следователно при мъжа онанизмът се изразява като желание да се прекрати сексуалната възбуда, докато при жената същият се изразява като състояние да се достигне сексуална възбуда, да се повиши неговата интензивност и да се продължи неговото времетраене Нещо повече: “Състоянието на полово възбуждане в жената означава само висш подем на цялото й същество. Ж се проявява напълно само в половия живот, в сферата на половия акт и размножението, т. е. в отношенията й към мъжа и детето; нейното съществуване се запълня само от тия две отношения, когато пък М не е само сексуален” (с. 91). Именно в това се състои най-същностната разлика между мъжа и жената. Затова не трябва да се подвеждаме от възгледа, че интензивността на половото желание на мъжа е по-силно от това на жената. Вайнингер напълно основателно му се противопоставя, като изтъква факта, че женската сексуалност не е концентрирана в конкретен орган, а е разположена по цялото й тяло. От казаното можем да заключим, че докато жената е отдадена единствено на половия живот, мъжът намира своето битие и в други неща (наука, спорт, изкуство, мъжки клубове…). Този факт намира потвърждение в учението за либидото и неговите трансформации в психологията на К. Г. Юнг. Следователно жената е изключително сексуална. В случай, че тя се занимава с нещо извън сферата на пола, то това е заради любимия й мъж или за да спечели неговата любов. Обаче интерес към самия обект у нея липсва.

А. П. Чехов с несравним художествен талант е описал този феномен в разказа си “Душичка”. Главната героиня в разказа е Оленка, дъщерята на колежки асесор в оставка. Тя е току-що омъжена за Кукин, който е антрепреньор и съдържател на увеселителната градина. Като негова съпруга Оленка седи на касата при него, следи за реда в градината, записва разходите, изплаща заплатите. За своята героиня Чехов, пише следното: “… И вече говореше на познатите си, че най-забележителното, най-важно и нужно нещо в света е театърът и само там човек може да получи истинска наслада и да стане образован и хуманен.” И продължава: “И каквото Кукин говореше за театъра и за артистите, това повтаряше и тя. И тя като него презираше публиката заради равнодушието й към изкуството и заради невежеството, на репетициите се намесваше, поправяше артистите, следеше за поведението на музикантите и когато в местния вестник имаше неодобрителни отзиви за театъра, плачеше и ходеше в редакцията да се разправя.” И за да видим пълното потвърждение на думите на Вайнингер, нека видим описанието на семейната идилия: “Оленка пълнееше и цялата сияеше от задоволство, а Кукин слабееше и жълтееше и се оплакваше от страшни загуби, въпреки че цялата зима работите не вървяха зле.” А какви слова Оленка говори на съпруга си: “- Какъв си ми миличък! — говореше тя съвсем искрено и го галеше по косата. — Какъв си ми добричък!”.

Но за жалост Оленка скоропостижно загубва съпруга си. Но не след дълго се омъжва за Василий Андреич Пустовалов, управител на склада за дървен материал. След женитбата си те живеят добре, пише Чехов: “Обикновено той оставаше в склада до обед, после отиваше по работа и Оленка го сменяше, като седеше в кантората до вечерта, пишеше разни сметки и продаваше дървен материал.” И вече Оленка говори не за театър, а: “— Дървото вече всяка година поскъпва с двайсет процента — говореше тя на купувачите и познатите си. — Ами вижте, преди продавахме наше дърво, а сега Васечка всяка година трябва да ходи в Могильовска губерния за дърва. А пък какви тарифи! — закриваше с ужас тя двете си страни с ръце. — Какви тарифи!” Нещо повече: “Струваше й се, че продава дървен материал от години, че в живота най-важното и нужно са дървата и усещаше нещо близко, трогателно в думите: греда, ян, шинда, летва, дъски за таван, талпа, капак… Нощем сънуваше цели камари от дъски и летви, дълги безкрайни върволици талиги, които караха дървен материал нейде извън града; сънуваше как цял полк от трупи, по осем метра дълги и по четвърт метър дебели, вървяха изправени в атака срещу склада, как трупите, гредите и капакът се удряха, издаваха кънтящ звук на сухо дърво и всичко падаше, пак се изправяше и се трупаше едно връз друго; тя извикваше насън…” И ето: “Каквито мисли имаше мъжът й, такива имаше и тя. Ако той мислеше, че в стаята е горещо или сега търговията е слаба, така мислеше и тя. Мъжът й не обичаше никакви развлечения и в празник си седеше вкъщи, тя — също.”.

Но за жалост Оленка загубва и втория си съпруг. Тогава се омъжва за ветеринарния лекар Владимир Платонич. Тогава тя: “… повтаряше мислите на ветеринаря и сега по всички въпроси беше на едно и също мнение с него. Ясно беше, че не можеше да изкара и една година, без да се привърже към някого, и че новото си щастие беше намерила в пристройката на къщата си. Друга биха осъдили за това, но за Оленка никой не можеше да помисли нещо лошо, тъй като всичко в живота й беше толкова естествено. Двамата с ветеринаря на никого не споменаваха за промяната, настъпила в отношенията им, мъчеха се да я скрият, но не успяваха, защото Оленка не можеше да има тайни. Когато на ветеринаря му идваха гости, колеги от полка, Оленка, докато им наливаше чай или слагаше да вечерят, подхващаше разговор за чумата по рогатия добитък, за туберкулозата при домашните животни, за градските кланици…”.

За жалост, Владимир Платонич е ужасно смутен от изказванията на съпругата си и когато изпратят гостите си, той я хваща я за ръката и съска сърдито: “— Колко пъти съм те молил да не говориш за работи, които не разбираш! Когато ние, ветеринарите, говорим помежду си, моля те, не се намесвай. Най-сетне това дотяга!” Но тя го гледа изумена и разтревожена и задава въпрос, който не търпи коментар: “— Володечка, а за какво да говоря?” По описания модел след ветеринаря Оленка се привързва към котето, после към детето на съседите и т. н.

Ето как Чехов чрез художествени средства описва възгледите на Вайнингер. Несъстоятелно би било да считаме, че единият от авторите е заимствал, а за плагиатство и дума не може да става. Но виждаме как всеки по свой път стига до един и същи извод: на жената й липсват и талант, и воля. Вследствие на това всяка проява на индивидуалност се явява чужда за жената. – Колко просто и колко ясно ни го е предал Чехов чрез въпроса на Оленка: “— Володечка, а за какво да говоря?”. Ето причината, поради която женствените мъже (мъжете, на които им липсват талант и воля) постоянно ухажват жените, а върхът на творческите им прояви е да завъртят някоя интрижка или сексуална връзка. И така, нека повторим: “Ж е само сексуална, а М освен че е сексуален, е и нещо друго” (с. 92). И като пример за това Вайнингер сочи различното н преживяванията на мъжа и жената през периода на половото съзряване.

Относно половото съзряване при мъжа и при жената Вайнингер пише следното: “В мъжа това време е критическо: той чувствува, че нещо ново е овладяло съществото му, нещо такова, което се присъединява въпреки волята му към предишните му мисли и чувства. Това е физиологическата ерекция, над която волята няма власт; затова мъжът усеща първата ерекция като нещо загадъчно и безпокойно; много мъже помнят през целя си живот първите й прояви. Жената, напротив, съвсем леко встъпва в полова зрялост; тя чувствува как нейното съществуване се осмисля и значението й се увеличава…” (с. 92).

За да изясним думите на Вайнингер, нека разгледаме описания на мъжко и женско полово съзряване, представени в художествената литература. Нека започнем от това при мъжа. В трета глава на романа “Демиан” Херман Хесе ни предава разсъжденията на своя герой Емил Синклер върху половото си съзряване: “Идваха годините, в които отново следваше да открия, че в мен самия живее праначален нагон, който трябваше да се спотаява и скрива в позволения и светъл свят. Както на всеки човек, така и на мен явно събуденото чувство на пола ми изглеждаше враг и разрушител, нещо забранено, изкушение и грях. Това, което моето любопитство търсеше, което предизвикваше у мен сънища, наслади и страх, голямата тайна на пубертета, никак не прилягаше към нежната грижовност и щастието в моя детски свят. Постъпвах както всички. Водих двойствения живот на дете, което вече не е дете. Съзнанието ми живееше в родното и позволеното, съзнанието ми отричаше новия свят, който се надигаше с още неясни очертания. Но едновременно живеех и в сънища, подтици, желания, които бяха подмолни и над които оня съзнателен живот, макар все по-страхливо, изграждаше мостове, защото детският свят у мен се рушеше. Както почти всички родители, така и моите не ми помагаха при събуждането на жизнените нагони, за които не се говореше. Те с неизчерпаема грижовност ми помагаха само в безнадеждните ми опити да отричам действителното и да обитавам по-дълго един детски свят, който ставаше все по-недействителен и все по-лъжовен. Не зная дали родителите изобщо могат да направят много в това отношение и не упреквам моите. Всъщност беше лично дело да се оправя със себе си, да намеря своя път и аз го търсех неумело, както повечето добре възпитани хора.

Всеки човек преживява тази трудност. За носителя на средни възможности това е точката от битието, при която изискването на собствения живот влиза в най-остър спор с околния свят и от която пътят напред трябва да се извоюва в най-сурова борба. Мнозина преживяват това умиране и ново раждане, което е наша участ, само този единствен път в живота, при изтляването и бавното загиване на детството, когато всичко, което ни е станало мило, иска да ни изостави и изведнъж усещаме около себе си самотата и смъртния студ на вселената. И мнозина остават завинаги да висят над тази стръмна скала, през целия си живот са болезнено залепени към безвъзвратно отминалото, към мечтата за изгубения рай – най-лошата и най-убийствената от всички мечти.”.

Както виждаме описанието на половото съзряване у мъжа, предадено ни от Хесе, е също така проблематично, както е според Вайнингер. Но нека сега видим дали Вайнингер е също така правдив и по отношение на половото съзряване при жената. Художествено описание на половото съзряване при жената срещаме в недовършения роман на Стефан Цвайг “В омаята на преображението”. В този роман Цвайг ни представя първите трепети от половото съзряване на неговата героиня (бедно провинциално момиче, поканено от богатата леля на почивка в елитен курорт). След като леля й я превръща от бедна провинциалистка в mademoiselle, Кристиане вече дава воля и на придобивките, които й носи половото й съзряване.

Ето и размислите на самата Кристине относно нейното полово съзряване: “Коя съм аз? И какво намират всички в мен?” – пита се ден след ден удивената Кристиане. Всеки ден й носи нови прояви на внимание. Едва събудила се, камериерката внася в стаята й цветя от лорд Елкинс. Вчера леля й й подари кожена чанта и очарователен златен часовник. Семейство Тренквиц ги поканиха в имението си в Силезия, младият американец й пъхна тайно в чантата миниатюрна златна запалка, която много й бе харесала. Сърдечно, като родна сестра, се държи с нея младото момиче от Манхайм, носи й нощем в стаята шоколадови бонбони и двете бъбрят до среднощ. Инженерът танцува изключително с нея. Всеки ден се запознава с нови хора и всички са мили, вежливи, сърдечни. Надпреварват се да я канят на разходка с кола, в бара, на танци, на игра, нито за час, нито за миг не я оставят сама да скучае. “Години наред хората на улицата ме подминаваха и никой не обръщаше внимание на лицето ми, с години седя на село, а никой не ми е подарил нищо и не се е заинтересувал от мен. Дали защото хората там са толкова бедни и от бедност така уморени и недоверчиви, или у мен внезапно се е появило нещо, което винаги си е било там, но просто не се е проявявало? Нима наистина съм била по-хубава, отколкото съм си мислела, и по-умна, и по-привлекателна, само дето не смеех да го повярвам? Коя съм аз, коя съм всъщност?” Задава си този въпрос в кратките мигове на усамотение и тогава с нея става нещо странно, което тя самата не разбира: чувството й на сигурност отново се превръща в несигурност. В първите дни тя се е изненадвала защо всички тия непознати хора, изискани, елегантни и очарователни, я приемат като своя. Но сега, почувствала, че се харесва, че възбужда любопитство, симпатия и интерес повече от другите – от червенокосата и приказно облечена американка, от веселото закачливо момиче от Манхайм, – отново я обхваща безпокойство. “Какво искат от мен?” – тревожи се тя и все повече се вълнува в тяхно присъствие. Странно: у дома никога не се е интересувала от мъже, във всеки случай никога не са я вълнували. Никога не е имала някаква тайна мисъл или желание при вида на тези тромави провинциалисти с груби ръчища, от които само бирата понякога пропъжда умората, с техните недодялани просташки шеги и наглост. Изпитвала е само органическо отвращение, когато някой пиян я е закачал на улицата или я е ухажвал със сладникави комплименти в пощата. А тези млади хора тук, винаги гладко бръснати, с маникюр и изискани маниери, които умеят да казват непринудено и весело и най-опасните неща, а пръстите им могат да бъдат нежни и при най-лекия допир – те извикват у нея вълнение и интерес. Чувствува, че в собствения й смях се прокрадва чужда нотка, или изведнъж се отдръпва уплашена. Чувствува се неспокойна в това само на вид приятелско, но на практика опасно обкръжение, а в компанията на инженера, който явно и настойчиво я ухажва, тя усеща леко и сладостно главозамайване.”.

И така, при половото съзряване на мъжа, описано от Хесе, ние сме свидетели на едно отричане на нахлуващия нов свят. Този нов свят е в противоречие със социалната среда, най-сурова борба, самота и “смъртен студ на вселената” и най-вече той е свързан с представата за изгубен рай. Докато при жената, както виждаме при Цвайг, се наблюдава едно “леко и сладостно главозамайване” от новото битие, което госпожицата получава. Това ново битие тя не си е извоювала, а заобикалящата я среда й го придава. Следователно в периода на половото съзряване мъжът страда от това, че губи детството си, своя рай, докато жената се радва, тя става значима, на нея й се придава битие. При мъжа имаме усещане за “изгубен рай”, при жената не само че липсва подобно усещане, тъкмо напротив, тя има усещането, че открива рая. Следователно симптомите, които съпътстват настъпването на половата зрялост при мъжа се възприемат като неприятни и враждебни за него – те го плашат. Докато жената – напротив – тя наблюдава с изключителен интерес своето полово съзряване. Тя го чака с нетърпение. Всичко това е доказателство, че “…половото влечение на мъжа не лежи по правата линия на неговото общо развитие; колкото се отнася до жената, в нея настъпва заедно с него един необикновен подем на цялото й предишно съществуване…” (с. 92). Поради тази причина жената цени изключително своята полова зрялост, докато към детството си се отнася с пренебрежение, а към старостта – със страх и отвращение.

Вайнингер намира символичен смисъл във факта, че мъжките полови органи са морфологично отделени, т.е. “Както половото влечение на мъжа пространствено се отделя от всичко, което няма към него пряко отношение, тъй също различно е изразен в него и половият живот в разните моменти. Жената е сексуална всякога, а мъжът от време на време” (с. 93). Според Вайнингер този факт обяснява и вулканичния характер на мъжката сексуалност. В тази връзка са неговите думи, че при “М половото влечение… понякога избухва в сърбеж, а в Ж то е постоянно гъделичкане” (с. 93).

Вайнингер не пропуска да отбележи и последствията от сексуалното влечение при двата пола. Според него при мъжа половото влечение се явява като придатък, а не като фактор от решаващо значение. Поради тази причина мъжът може да се противопостави на своето сексуално желание. Докато при жената не е възможно да се разграничи нейната сексуалност “нито с временно ограничение на половото проявление, нито пък посредством анатомическия, достъпен за наблюдение орган, в който това проявление би било локализирано. Затова мъжът съзнава своята сексуалност, а жената не я съзнава; тя с увереност може да я отрече: именно защото цялата е сексуална” (с. 93). Така че поради изключителната си сексуалност жената не може да се разграничи и да бъде наблюдател на собствената си сексуалност, докато мъжът – и в анатомическия, и в психологическия смисъл на думата може. Затова мъжът може да бъде и Дон Жуан, и аскет. Както казва Вайнингер, “мъжът владее своя penis, жената е робиня на своята vagina” (с. 94).

И така, от направеното изложение ние съдим за следните приноси в сферата на сексуалността при двата пола, направени от Вайнингер: Първо, той посочва факта, че интересите на жената са интересите на мъжа й, че тя собствени интереси няма. После, половото съзряване на мъжа е проблемно за него самия, докато това, на жената, е желано и от нея, и от заобикалящите я. Затова половата зрялост притежава изключителна ценност за жената – както нейната собствена, така и тази на другите жени. И накрая Вайнингер доказва, че жената е само сексуална и сексуалността й е разпространена по цялото й тяло, докато мъжът, освен че е сексуален, е и нещо друго, а сексуалността му е фиксирана в точно определени точки по тялото. За мъжа има и други занимания освен тези, свързани с пола и сексуалността.

При изложението на тази глава слабости в изложените възгледи не могат да се посочат. Ние сме свидетели на факта, че когато той прави опит научно, биологически или психологически да обоснове своите възгледи, както прави това в главите “Характерология и морфология” и особено в “Аrrhenoplasma thelyplasma”, се натъкнахме на множество противоречия и неясноти. Също така на противоречия се натъкваме и в случаите, когато Вайнингер прави опит чрез учението си да оправдае личните си възгледи и интимен живот. Това наблюдаваме в глава “Хомосексуалност и педерастия”. Обаче в тази глава сме свидетели на това, че в случаите, когато той се води изключително от собствената си интуиция, достига до гениални и революционни за времето си, а и за днес възгледи. Но нека видим дали Вайнингер ще е така гениален по отношение на мъжкото и женското съзнание, както е по отношение на тяхната сексуалност. Или е възможно учението за “енидите” дори да се окаже дори по-гениално от настоящото? Именно различията между осъзнаването при мъжа и при жената ни предстои да изясним в следващата глава.

Ще откриете още много ако  прочетете цялата книга

Огнян Узунов

One Response to “Характерология”

  1. Ружа Попова 2011/03/03 at 7:29 pm

    Успех, Оги!

Leave a Reply

You must be logged in to post a comment.