Хегелиански поглед върху сократическата ирония

Огнян Узунов, Фондация “Толерантност”

Публикувано в:

Литературен вестник, 2010/брой 39 (24-30.11.2010)

К У Л Т У Р Н И   И З С Л Е Д В А Н И Я

Линк

 

 

 

ХЕГЕЛИАНСКИ ПОГЛЕД ВЪРХУ

СОКРАТИЧЕСКАТА ИРОНИЯ

 

Определения и разграничения

Проблемът за Сократическата ирония Хегел е разгледал в своята “История на Философията”. В нея той описва Сократовия метод, като състоящ се от иронията и майевтиката. Според Хегел, освен иронията и майевтиката, друга основна характеристика в учението на Сократ е това, “че човекът трябва да намери призванието си, целта си, крайната цел на света, истинното, биващото във и за себе си, като изхожда от себе си, че той трябва да стигне до истината самостоятелно” (с. 46). Хегел определя това като връщането на съзнанието в себе си, което връщане, напротив, е излизане вън от своята субективност.

От това определение на Хегел разбираме, че Сократ е осъзнал, че съществуващото е опосредствано от мисленето, то посредством последния цитат, Хегел извежда и едно второ определение. Второто определение гласи, че: “пораждането и произвеждането на мисленето са същевременно произвеждане и пораждане на нещо такова, което не е породено, което е във и за себе си – обективното, издигнато над частните интереси, склонностите, то господства над всичко частно” (с. 46). От казаното следва, че от една страна, съзнанието е субективно, породено от дейността на мисленето – моментът на свобода. От друга страна, обаче, то е във и за себе си обективно, не външна обективност, а “духовна всеобщност”.

След това определение Хегел прави и следното разграничение между нравственост и морал: “Естественият обичай, естествената религия съществуват така, както Софокъл е казал чрез думите на Антигона: “Вечните закони на боговете съществуват и никой не знае от къде са дошли.” Това е естествената нравственост – съществуват закони, те са истинни, справедливи; сега, напротив, се появило съзнанието, така че истинното трябва да бъде опосредствувано чрез мисленето… Животното няма религия, но то чувствува, духовното принадлежи само на мисленето, на човека” (с. 46).

Разграничението между нравствеността и етиката, което прави Хегел има за нас практическа стойност, тъй като по този начин нямаме препокриване на понятията, а тъкмо напротив смисълът, в който ги използваме е недвусмислен. Тъй като “Морал” ще рече: изхождайки от себе си, в своята свобода, субектът определя доброто, нравственото, справедливото и като създава тези определения от себе си, той също снема това определение на създаването от себе си, така че те са вечни, биващи във и за себе си. Нравствеността като такава се състои повече в това, че създаваме и вършим доброто във и за себе си. Атиняните преди Сократ били нравствени, а не морални хора; те вършели онова, което било разумно при техните условия без рефлексия, без да знаят, че са превъзходни хора. Моралността свързва нравствеността с рефлексията, със знанието, че това е добро, а не другото”(с. 47). От тук става ясно, че Хегел недвусмислено ни посочва разликата между етика и нравственост и приносът на Сократ, е че основавайки се на рефлексията, слага началото на моралната философия. Именно това разбиране за рефлексията ще ни е необходимо при изясняването смисъла на сократическия метод и особено сократическата ирония, според Хегел. Което всъщност е и нашата цел.

Особености  на Сократовя метод

Сократ е разговарял с всички, без значение социалната, професионалната и териториалната им принадлежност. Той разговарял с тях без да си позволява дързости, без да иска да поучава другите, зачитайки и почитайки правото на свобода на събеседниците си. Към това събеседване спада философстването на Сокарт и Сократовият метод, който в същността си е диалектически, дори Хегел го нарича не метод, а начин на мислене. Хегел извежда две особености на сократическото събеседване, “а) (то) подтиквало всекиго към размисъл върху неговите задължения по някакъв повод, който възниквал от само себе си или който Сократ сам си създавал, като отивал  в работилниците на шивачи и обущари и се впускал в беседа с тях”(с. 58). Тези разговори били свързани с интереси, възпитание, знание, т.е. не са били с точно определена цел, а според случая; б) от определения случай водил своите събеседници към мисленето на общото, т.е. “събуждал у всеки собствено мислене, убеждението и съзнанието за онова, което е определението справедливо – за общото, за истинното, красивото, което е валидно във и за себе си” (с. 58). Сократ постигал това чрез своя метод.

Хегел обособява две страни (определения) на метода на Сократ, а именно: а) “да развива общото от конкретния случай и да разкрива понятието, което само по себе си съществува във всяко съзнание; б) да разлага общото, мислените, затвърдените, непосредствено възприеманите в съзнанието определения на представата или на мисълта, а чрез себе си да забърква и конкретното” (с. 59). По-нататък ще стане ясно, че чрез случай а) Хегел визира подхода ироническия подход, а чрез случай б) майевтиката.

Сократическа ирония. Аз знам, че нищо не знам!

В Сократовия метод има едно условие, с което той обикновено започва своите беседи. За това условие Хегел пише: “Тъй като за Сократ е най-важно да пробуди мисленето у хората, той иска да събуди недоверие в техните предпоставки, след като вярата им е вече разколебана и хората са подтикнати да търсят в самите себе си онова, което е” (с. 59). Според Хегел, Сократ приема обикновените представи и започва с тях разговора. След като приема техните представи и се съгласява с тях, създава впечатление, че се преструва на незнаещ, кара другите да говорят – той уж не знае това. След което той пита с непринуден вид, като човек, който чака съвет от хората, които уж трябва да го поучат. В това именно се състои Сократическата ирония. Както пише Хегел: “У Сократ иронията има субективна форма на диалектиката, тя е начин на поведение в общуването; диалектиката е същност на работата, иронията е особен начин на поведение към различните лица” (с. 59). Така Хегел подчертава факта, че чрез иронията Сократ е проявявал индивидуален подход към събеседника си. По този начин той искал да накара другите да изложат своето мнение, да посочат своите принципи “и от всяко определено положение или от развитието му той стигал до противоположното на онова, което положението изразявало;…” (с. 59). Според Хегел, Сократ твърди това не в опозиция на изложеното от неговия събеседник мнение или дефиниция, а за да покаже че в неговото (на събеседника) мнение, се съдържа и неговата противоположност. В някои случаи Сократ развива и противоположната теза като изхожда от конкретен случай. По този начин Сократ оставя, а в някои случаи дори провокира, събеседниците си сами да достигат до изводи от това, което смятат за истинно, и после да признаят, че с това влизат в противоречие с друг вече установен от тях самите принцип. Следователно, Сократ в разговорите си довеждал събеседниците си до това да осъзнаят, че нищо не знаят; дори стигал до там, че самият той казвал, че нищо не знае.

По този начин, изхождайки от иронията и чрез един разбираем за всеки лаик похват, Хегел логически извежда основната предпоставка на метода “Аз знам, че нищо не знам!” Но Хегел не спира до тук и твърди, че: “От една страна, тази ирония изглежда нещо неистинно – Сократ казва, че не знае това и това, и разпитва хората; но по-точно тя се състои в това, че ние не знаем какво си представя другият, изказвайки едно или друго твърдение” (с. 60). Ето защо трябва да сме благодарни на Хегел, поне затова, че ни е разяснил скрития смисъл на метода “Аз знам, че нищо не знам!” Това Хегелово разяснение е от особена важност, тъй като при събеседване върху теми от общ интерес, се оказва, че всеки от разискващите предпоставя известни последни представи, последни понятия, които като общи са известни, така че всички са запознати с тях. Но за да се стигне до действително разбиране трябва, трябва да се изследват тъкмо тези субективни представи. “сега всеки постъпва така, като че ли знае много добре какво е разум и т. н., и се смята за невъзпитаност да искаме да ни се посочи що е разум и т. н.; това се предпоставя като известно. Повечето спорове са на тази тема” (с. 60). Ето така Хегел разяснява не само външния характер на подхода, но и ни разкрива същностната, съдържателната, му страна. При това го прави по един ясен, логичен и обоснован начин, така че не оставя съмнение във възгледа си.

От казаното става ясно, че иронията на Сократ съдържа в себе си това свойство, че чрез нея се стига до превръщането на абстрактните представи в конкретни. Във връзка с това Хегел пише: “Когато казвам, че зная какво е разум, какво е вяра, това са само съвсем абстрактни представи; а за да станат конкретни, необходимо е те да се обяснят, да се предпостави, че не е известно какво собствено са те” (с. 61). Чрез иронията Сократ провокира конкретизирането на абстрактни представи и това е същностната характеристика в Сократовата ирония. По-нататък Хегел продължава: “Един говори за вярата, друг за разума, но не се знае какво си представят те под тях; обаче от значение е единствено понятието, неговото осъзнаване – става въпрос за развитието на онова, което е само представа и поради това е абстрактно” (с. 61).

Сократическа ирония и отрицателна ирония

По отношение разясняването на Сократическата ирония Хегел притежава още едно достойнство – на него не му убягва и отрицателната страна на Сократическата ирония. Това се случва когато иронията се превърне от средство в принцип, дори повече – всеобщ принцип. Като примери за последното Хегел посочва философите Фридрих фон Шлегел и Аст. “Според тях тя (иронията) е най-висшия начин на поведение на духа и те я представяха за нещо най-божествено”(с. 61). Хегел, продължавайки този ред мисли, посочва и Фихтевата философия: “Тя (иронията) е способността на субективното съзнание да се справи с всички неща: “Аз съм този, който чрез своето образовано мислене мога да разбия всички определения, определения за право, нравственост, добро и т. н.; и аз знам, че ако нещо ми се струва добро, смятам го за такова, аз мога също и да го изкарам обратно. Аз чисто и просто зная, че съм властелин на всички тези определения, мога да ги призная, а също и да не ги призная; за мене всичко е истинно само доколкото ми харесва сега” (с. 61). Както виждаме подобна ирония е игра с всичко. Подобна субективност не се отнася сериозно към нищо, тъкмо напротив – тя създава сериозност, само за да я унищожава и може да превърне всичко в привидност. Такава е съвременната ирония и в този си вид тя е произвол и е твърде далече от иронията на Сократ.

И така, можем да заключим, че “Иронията на Сократ е повече от начин на беседване, дружеска шеговитост, под нея не се разбира онова чисто отрицание, онова отрицателно отнасяне – тя не е подигравателен смях, нито пък е лицемерието, че той се шегува с идеята. “Неговата (на Сократ) трагична ирония е противоположността на субективното му рефлектиране към съществуващата нравственост – тя не е самосъзнание, че той стои над тази нравственост, а непринудената цел е да доведе до истинското добро, до общата идея” (с. 63).

Майевтика

При разглеждането на Сократовия метод Хегел се спира на два основни подхода на Сократическо беседване. Единият по-горе разгледаната Сократическа ирония, а другия е майевтиката. Сега ние ще се спрем на майевтиката. Това правим с цел по-цялостно изясняване на основната тема на настоящото изследване – Сократическата ирония. Сократ се шегува че майевтиката е акушерското изкуство предадено му от майката му, която е била акушерка. Ако майка му подпомага раждането на деца, то неговото изкуство се състои в това да подпомага раждането на мисли, които се съдържат в съзнанието на всеки от беседващите с него. За Сократическата майевтика Хегел пише, че “като се изхожда от конкретното нерефлектирано съзнание, да се покаже всеобщността на конкретното или като се изхожда от общоприетото, да се покаже противоположността, която се крие в него. При това той задава въпроси и затова методът, при който се задава въпрос и се получава отговор бил наречен Сократов метод; но в този метод се съдържа повече, отколкото се получава с въпроси и отговори. Сократ пита и оставя да му се отговори: въпросът има цел, докато отговорът, напротив, изглежда случаен” (с. 63).

Чрез своето акушерско изкуство, главното към което Сократ се стреми е да се изведе общото от частното на нашата представа, т.е. от опита, от онова което имаме в съзнанието си. За да накара другите да осъзнаят доброто и справедливото в тази обща форма, Сократ изхожда от конкретния случай, от нещо, което събеседникът му сам би одобрил. “От конкретния случай – както пише Хегел – Сократ не преминава по-нататък чрез продължаване на свързаните в него понятия в чиста необходимост, която би била дедукция, доказателство или изобщо извод посредством понятието. Напротив той анализира това конкретно, както то без мислене се съдържа в естественото съзнание, анализира всеобщността, потънала в материята, така че в последната изтъква общото като общо; той отделя конкретното (случайното), насочва към общата мисъл, която се съдържа в него, и така довежда до осъзнаване на едно общо положение, едно общо определение” (с. 64). Хегел посочва този метод, като методът, по който всеки човек изгражда съзнание за общото и определя разума като развитие на съзнанието към общото, т.е. развитието на абстракцията. “Детето, необразования човек живее в конкретни, единични представи; но тъй като възрастният и образоващият се при това се връща в себе си като мислещо същество, у него се появява рефлексията за общото и фиксиране на това общо и както по-преди се е движел в конкретни представи, така сега се движи в абстракции и мисли” (с. 64-65). Следователно Сократовият метод, посредством своята снизходителност цели разкриването на общото от множеството отделни случаи, т. е. общото на конкретния случай. Според Хегел, Сократ е разкрил абстракцията и я довел пред съзнанието. Така че, основната характеристика на Сократовият метод на майевтика е развитието на общата идея тръгвайки от една частна представа на индивидуалното съзнание на онези, с които Сократ беседва.

И така, подходът на Сократическата майевтика е противоположен на този на Сократическата ирония, тъй като по-горе стана ясно, че нейната същност е редукция от една обща представа към, към нейното частно разбиране и изясняване. Майевтиката, по своята същност, е обратното – от една отделна представа се извеждат общите принципи на идеята. Това са двата основни подхода на изследване при Сократическата беседа. Но в крайна сметка, за да се стигне до истинската същност на идеята, която е темата на съответния диалог, е нужно едно разбъркване на понятията, от което произтича затруднение сред беседващите.

Затруднението

В крайна сметка, резултатът от беседата със Сократ бил осъзнаване на “Онова, което знаехме, сега се опроверга.” За затруднението в сократическата беседа, Хегел пише: “Следователно Сократ същевременно задавал въпроси с цел да накара говорещия по този начин да се съгласи с неща, които съдържали противоположното на онова, от което били тръгнали. Следователно, щом те сравняват своите представи, възникват противоречия… Следователно Сократ развивал такива гледища, които били противоположни на онова, което съзнанието имало отначало; и така непосредствения резултат от това било забъркването на съзнанието в себе си, така че то изпадало в затруднение. Главната тенденция на Сократовото събеседване е да предизвика затруднение. С това той иска да разбуди разбиране, засрамване, съзнание, че онова, което смятаме за истинно, все още не е истинното; то се колебае и преминава в противоположното” ( с. 65-66). От казаното следва, че чрез подобно объркване Сократ цели да провокира нуждата от едно по-сериозно усилие за достигане до цялостно познание. Процесът на объркване е онагледен чрез диалога “Менон”.

Много от диалозите завършват с объркването на събеседниците и по отношение на резултата те остават незадоволителни. Такива са диалозите “Лизий” където се разисква въпроса “кое създава любов и приятелство между хората?”, както и “Държавата” където се разисква проблемът за справедливото. Чрез този похват на объркването, се стига до размишление, което всъщност, е главната цел на Сократ. Според Хегел тази чисто отрицателна страна на събеседването е главното, тъй като: “Философията изобщо трябва да започне с объркване и тя сама си го създава; трябва да се съмняваме във всичко, трябва да се откажем от всички предпоставки, за да ги получим отново като породени от понятието” ( с. 67).

И така, според Хегел Сократ е развивал утвърдителното в съзнанието: “Това утвърдително не е нищо друго освен доброто, доколкото то се поражда от съзнанието чрез знание – познатото добро, красивото, което се нарича идея, вечното, доброто, общото във и за себе си, което е определено чрез мисълта; имено тази свободна мисъл поражда общото, истинното и доброто, доколкото то е цел” (с. 67-68). Именно в този пункт Хегел намира основното противоречие между Сократ и софистите. Според тях човекът е мярка на всички неща, но в тази сентенция нищо не е определено. Според Сократ, човек трябва да направи себе си цел. “У Сократ също намираме, че човекът е мярка, но човекът като мислене; изразено по обективен начин това е истинното, доброто” (с. 68). Като причина за погрешното схващането на софистите Хегел  посочва духът на времето, че в този период от историята е липсвало насоченост на мисълта. На този процес началото е поставено от Сократ. Следователно можем да заключим, че Сократическата ирония е вид насочване на мисълта към доброто, истинното, справедливото. “доброто все още не било открито от Сократ, сега доброто, истинното, справедливото винаги е в основата. То е една от степените на образованието, но че доброто е цел само по себе си – това е откритието на Сократ в образованието, в съзнанието на човека” (с. 68). Следователно на сократическата ирония може да се гледа като един от възможните подходи при образованието, което изхожда от презумпцията, че доброто е цел само по себе си.

Изводи

От направеното изложение можем да заключим следното:

1. Иронията е индуктивен подход за извеждане на конкретно определение от една обща и субективна предпоставка, т. е. Сократическата иронията е индукция с цел изясняване смисъла на понятието, тема на беседата ;

2. Хегел посочва скрития смисъл на подхода “Аз знам, че нищо не знам!”, а имено, че аз не знам предпоставките и разбиранията на събеседника;

3. В случаите когато иронията не изхожда от понятията за добро, справедливост, красиво… тя лесно може да се изроди в един субективен произвол, където всяко отрицание е възможно;

4. Майевтиката. При събеседването чрез подхода на майевтиката, се изхожда противоположно на този при иронията, а именно – от конкретната индивидуална мисъл към общата идея. Ако иронията в същността си е индукция, то майевтиката е абстракция т.е. Майевтиката е абстракция с цел онагледяване общите принципи на конкретното понятие;

5. Хегел подчертава за нуждата от въведената от Сократ нужда от обърканост, тъй като тя е началото на всяка философия. Тя провокира размишление и обективно изследване на проблема.

6. Хегел посочва приноса на Сократ за педагогиката, а именно насочеността на мисленето и изходната база на мисленето – идеята за доброто.

Това което ние можем да добавим към изложението на Хегел е, че той не ни сочи органичната свързаност на подхода на иронията и този на майевтиката у Сократ. Ако мога да се изразя в смисъла на изследването Хегел е подходил иронично, но после не е приложил майевтиката. В Сократовата беседа иронията е първична по отношение на майевтиката, тъй като, за да се стигне до абстрактното понятие първо трябва да се откажем от собствените си представи.

Литература:

Хегел, Георг Вилхелм Фридрих, История на философията, т. I. Изд. “Наука и изкуство”, София, 1982.

Twitter Digg Delicious Stumbleupon Technorati Facebook Email