Сократ. Самопознание и светоглед

Самопознание и светоглед

 

При разработването на модела за здравно училище ние се спряхме на платоновия възглед, че лечението трябва да бъде цялостно. При лекуване на тялото трябва да се лекува и душата. А лекуването на душата се състои в придобиване на разумност, което всъщност е себепознание.

Познанието на човека, което има предвид Сократ, няма нищо общо с това на съвременните хуманитарни науки, които изучават човека като природно същество и затова си служат с методи, заимствани от природните науки. Психологията и социологията изучават човешкото поведение с цел да могат да го моделират, предвиждат и управляват. Или, както казва Жозеф Моро, „контролът на общественото мнение, информационните и пропагандните служби ще поддържат ред в мисленето на хората, ще правят немислимо всяко отклонение и излишна всякаква репресия.[1] Художествено описание на този модел намираме в романа „Прекрасен нов свят“ от Олдъс Хъксли.

Учението на Платон, предадено ни чрез диалозите на Сократ, е противно на подобна рационалност. Платон разглежда човека, не като природно, а като нравствено същество, в което изначално, освен инстинкти, са вложени и нравствените истини. За да изведем тези истини не е нужно някакво външно познание, а вътрешно размишление, т.е. да познаем себе си. Самопознанието, предадено ни чрез принципа „Познай себе си“ е апел към разумност и стои в основата на сократо-платоническото учение. Свидетелство за това намираме в следните думи на Критий: „Този надпис… е поставен (в светилището в Делфи) като един вид поздрав на бога, отправен към влизащите в светилището наместо „здравей“. Според бога не е правилно да се поздравява със „здравей“ и не това трябва да си пожелават хората помежду си, а „бъди разумен“. И в същност по този начин богът отправя към влизащите в светилището поздрав, който се различава от поздрава на хората.[2]

Следователно „Познай себе си“ и „Бъди разумен“ са едно и също.

Проблемът за себепознанието е разяснен в диалога „Алкивиад“. Едноименният герой е аристократ, който има амбицията да започне политическа кариера. Обаче той нито има подготовка за това, нито я намира за нужна. Затова Сократ недоумява как човек, който никога не е изучавал правни науки заявява, че винаги е знаел какво е справедливост и кое е справедливо. По време на диалога, понеже Алкивиад не е сигурен в знанията си, той се изказва неподготвен и се колебае в отговорите си. Докато накрая, възмутен от въпросите на Сократ, му заявява: „За бога, Сократе! Аз вече не знам какво говоря, приличам на човек, който си губи ума. Веднъж едно ми идва наум, като ме питаш, друг път друго.[3]

Сократ не е съгласен с възражението на Алкивиад и му отговаря, че когато въпросите се отнасят за нещо, за което разполага със сигурно знание или сигурно незнание няма как да се колебае и да e несигурен в отговорите си. И като пример за такова знание му сочи отговорите на въпросите, свързани с броя на ръцете и очите му, а за незнание му задава въпроса дали знае някакъв начин за изкачване до небето, на който Алкивиад без да се колебае отговоря отрицателно. Така Сократ въвежда първия важен за нас принцип, който се състои в това, че човек не би се колебал за нещата, които знае, че ги знае, както и за тези, за които знае, че не ги знае. След като Алкивиад, без да желае, дава противоположни отговори на един и същ въпрос, следователно той е незнаещ, който се мисли за знаещ.

Ето как установихме, че грешките се дължат не на сигурно знание или на открито незнание, а на това, че човек не знае, а си мисли, че знае. Ето защо да не знаеш, а да си мислиш, че знаеш е най-лошото незнание. Това е невежеството, от което човек трябва най-много да се срамува. Сократ не спира дотук. Той ни сочи критерий, чрез който да съдим за знанието на знаещия. Критерият се състои в това, че сигурно доказателство за знанието на знаещия е той да може да обучи друг в същото знание.

Тук е мястото да посочим риска и възможностите за онкологично болните и техните близки подобно „знание“. Онкологичното заболяване е продължително и съпътствано с множество медицински процедури. По време на лечението, болните и техните близки неминуемо усвояват известна информация за заболяването и лечебния процес. Но подобна информация не е знание, почиващо на научно изучаване, а по-скоро някаква осведоменост за конкретния случай. Затова, ако те си решат, че са компетентни, рискуват да изпаднат в ситуацията на Алкивиад – да не знаят, но да си мислят, че знаят. Действията, предприети въз основа на подобно „знание“, нанасят вреди на всички (на себе си, на близките си, на другите болни и на техните близки, на специалистите, но, най-вече на лечебния процес). Разбира се, подобно „знание“ не трябва да се бърка с една добра здравна култура, която поставена в ясни граници на знания, възможности и компетенции е признак за интелигентност на болния и неговите близки и е само в полза за всички страни. В противен случай, вече казахме, че е единствено във вреда на всички.

Посочихме риска, който крие подобно знание в медицински план. Нека сега видим и възможността, която открива осъзнаването на подобно „знание“ в житейски план. Кризата, следствие на онкологично заболяване, може да стане мотив за размисъл върху нещата, за които до този момент болният и неговите близки са си мислили, че знаят, а всъщност не знаят. Подобно осъзнаване води до смирение и реална самооценка на възможностите и познанията си. Кризата, следствие на заболяването, се явява мотив за забавяне темповете на своя забързан и насочен към материалното живот. Само така те ще могат да преосмислят досегашните си ценности и да се погрижат за себе си. Нещо повече, след като преосмислят своите досегашни ценности, ще могат да започнат изграждането на нов светоглед за живот с онкологично заболяване. Светоглед, основан на обективната ситуация, реалните възможности, индивидуалните потребности и личностните особености. Но, най-вече, на интересите на конкретния човек. Единствено по този начин може да се придобият реални знания, които водят до увереност и самочувствие. А вярата в собствените сили и значимост води до подобряване на отношенията със заобикалящите и до подобряване на лечебния процес. Но за да придобие знания за нещо външно, човек първо трябва да познае самия себе си.

Сократ сочи, че грижата за своите неща не е грижа за себе си и дава пример с това, че грижата за китарата не е грижа за китариста. Колкото до знанието, той казва, че не би имало знание за усъвършенстване на обувката, ако не знаем какво е обувка. Отнасяйки това положение към човека той извежда това, че за да се грижи за себе си, човек се нуждае от съответно знание и уточнява: „бихме ли могли да знаем кое знание ни усъвършенства, ако не ни е известно какво представляваме самите ние?[4] Следователно, ако познаваме себе си, ще знаем и от каква грижа се нуждаем. Затова Сократ започва с търсенето на отговор на въпроса какво означава това „себе си“.

Според Сократ човек е едно от трите неща: душа, тяло или това цяло, което образуват двете заедно. Ясно е, че след като човек си служи с нещо, то това нещо е в подчинена позиция. Душата си служи с тялото, значи тялото е ръководено от душата и затова човек не може да се идентифицира с тялото си. Свързаността между тялото и душата също не може да бъде ръководеща, тъй като, ако едното от двете не участва, цялото не е възможно и затова няма как и този съюз да е ръководещ и човек не може да се идентифицира и с това цяло. Тогава не ни остава нищо друго освен да приемем, че ръководството се пада на душата.

В друг диалог Платон уточнява какво има предвид под това, че душата властва над тялото: „Примерно човек има температура и изпитва жажда, а тя (душата) го влече обратно към това да не пие. Изпитва глад – кара го да не яде. И в безброй други случаи виждаме, че душата се противопоставя на състоянието на тялото[5]. Единствено тя не е служеща, а на нея служи всичко останало. Затова тя се явява най-същностното в човека. Душата придава достойнство на човека. Душата е човека всъщност, защото човекът е душа, която си служи с тялото. И това „себе си“ човек може да отнесе единствено към душата.

След като е вярно твърдението, че човекът е душа, то тогава не по-малко вярно е твърдението, че душата е разум (познай себе си и бъди разумен е едно и също). Затова проф. Саръилиев, изяснявайки ни учението на Сократ, казва: „За да познаем себе си, трябва да открием Бога в себе си. Така се представя учението на Сократ, виждащ човек в душата, в душата разума, в разума божеството.[6] Това значат и думите на Сократ, изказани във връзка с изискването, изписано на входа на светилището в Делфи „Познай себе си“: „душата ни кара да познаем този, който нарежда да познаем себе си.[7]

От казаното става ясно, че след като тялото е подчинено на душата, болният не трябва да се идентифицира с тялото си, а с душата. Защото, в случай че се идентифицира с тялото си или със съюза между тялото и душата, може да заболее и душата (например отчаяние, депресия и др. психични заболявания). Подобно знание му служи да се предпази от това, физическото заболяване да доведе и до душевно. Напротив, физическото заболяване трябва да му послужи като мотив да опази душата си. Не само да я опази, но и да я издигне.

И така, който познава нещо свързано с тяло си, познава нещо свое, но не и себе си и, грижейки се за тялото си, се грижи за нещо свое, а не за себе си. Ето как ни го разяснява Сократ: „Ако някой е влюбен в тялото на Алкивиад, влюбен е не в Алкивиад, а в едно от нещата, принадлежащи на Алкивиад… А който е влюбен в тебе, е влюбен в душата ти.[8] А ние ще добавим това, че тези, които са влюбени в тялото му са за завиждане пред тези, които са влюбени в имуществото му, защото, ако тялото служи на душата, то, вещите и имуществото служат на тялото. Така че, който обича тялото, обича нещо временно, и ще го изостави когато остарее, а който обича душата, няма да я остави никога, докато тя се усъвършенства чрез познанието. Затова Сократ съветва Алкивиад първо да научи каквито знания са нужни, за да стане знаещ и едва след това да се отдава на професионална и обществена дейност.

Сократ казва, че да познаеш себе си означава да откриеш божественото в себе си. Какво обаче, означава това? На първо място това означава, че трябва да оставим грижата за тялото и имуществото си на съответните специалисти и да положим грижа за душата си. Поради тази причина е толкова важно още в самото начало да изясним смисъла, който е вложен в думите „себе си“, от повелята „Познай себе си“. Тук Сократ казва, че когато човек се вгледа в окото на друг, подобно на огледало, лицето му се отразява в най-съществената част от окото на другия – зеницата. А, ако окото иска да види самото себе си, трябва да открие свое отражение върху огледало. По сходен начин подхожда и към душата. Ако тя иска да познае себе си, трябва да погледне в най-съществената част от друга душа – в способността ѝ към познание. А добродетелите на душата са най-добре отразени в Бога. Следователно познавайки Бога ние познаваме себе си. Оттук Платон извежда следствията от  познаването на себе си: първо, познаването на себе си е проява на разумност; второ ако не познаваш душата на определен човек, не можеш да познаваш и това, което ѝ принадлежи; трето, ако не познаваме себе си, няма как да знаем, че това, което ни принадлежи е наше. Следователно, който не познава себе си и това, което се отнася за него, не може да познае и другите и това, което се отнася до тях.

И така вече можем да заключим, че незнанието е невежество. Затова този, който не познава себе си, страда от своето невежество. Той страда първо, по отношение на богатството „като си въобразява, че е по-богат, отколкото е в действителност.[9] Второ, невежите страдат по отношение на тялото си, тъй като са високомерни, мислейки се за „по-велики, по-красиви и за нещо значително повече по отношение на всичките си телесни качества от онова, което действително представляват.[10] И, накрая, най-лошото невежество е невежеството свързано с душата. Тези невежи „виждат в добродетелта своето превъзходство, без да го имат[11] и се мислят за по-добри, отколкото са всъщност. Така че невежият неминуемо греши в своите начинания и няма как да не е нещастен. Затова единственият начин човек да се предпази от подобно нещастие е да се стреми към разумност. Защото, постъпвайки разумно, постъпва богоугодно. Щом постъпва богоугодно, значи е отправил поглед към божественото начало. Гледайки към божественото начало, ще види доброто в себе си. Виждайки доброто в себе си, ще познае себе си. А познавайки себе си, не може да не е щастлив от това.

Да се избави от невежеството и да познае себе си, за онкологично болния означава да придаде смисъл на заболяването си, а оттам и на страданията си. Така той придава тежест на това, което има вечна същност и се развива, а не на това, което старее и се разлага. Нещо повече, веднъж осмислено, страданието става по-лесно за понасяне, отколкото безсмисленото страдание. Следователно Сократ учи да залагаме на своя божествен образ, а не на телесния.

В заключение можем да кажем, че Сократ си поставя за задача да създаде учение, което да дава на човека основание да действа правилно. Затова насочва усилията си за познаване на човека откъм най-специфичната за него сфера – нравствеността. В основата на своето учение той полага надписа от светилището в Делфи „Познай себе си!“. Самопознанието не е познание на външните прояви като мнения, преживявания, настроения, общоприети норми…, които в същността си са променливи. Самопознанието касае духовната природа на човека, която е непроменлива. Затова, да познаем себе си, както казва проф. Саръилиев, означава „да открием тази наша най-истинска природа, идентична у всички, да добием съзнание за общото, което е в нас всички, да доловим онзи постоянен образец на човещина, който ни съставя в най-съществената част на нашето битие.[12]

 

Изводи:

1. Първото, което разяснихме беше, че няма по-лошо незнание от това да не знаеш, а да си мислиш, че знаеш. В това отношение основната опасност за онкологично болните и техните близки е злоупотребата с частичната осведоменост относно медицинските аспекти на заболяването. Колкото до изграждането на светоглед, тук болните и техните близки намират предпоставка за преосмисляне на досегашните ценности и за осъзнаване на това, какво са си мислели, че знаят, а всъщност не са знаели. По този начин те вече могат да изградят нов светоглед, основан на сигурно знание и незнание.

2. После изяснихме това, че себепознанието се изразява чрез принципа „Познай себе си“. Основното разбиране в това отношение е, че не тялото, а душата е водещото начало в човека и че имуществото служи на тялото, а тялото – на душата. Следователно „то (богатството) съществува заради тялото, а тялото е заради душата…[13]

3. И накрая изведохме това, че чрез познаването на собствената си природа, човек ще разбере кое е висшето у него и така ще успее да изгради светоглед, който дава приоритет на душата, т.е. на божественото у човека. Подобен светоглед неминуемо ще доведе до осмисляне на страданието, причинено от заболяването, а осмислянето на страданието – до по-лекото му понасяне.

Най-същественото от сократо-платоническото учение е, че то разглежда човека като нравствено същество. Според това учение, душата е разумната същност на човека и затова тя е тази, която му придава достойнство. И, ако Бог е Висш разум, то душата е божият образ в човека. Затова проф. Саръилиев пише „За да познаем себе си, трябва да открием Бога в себе си. Така се представя учението на Сократ, виждащ човек в душата, в душата разума, в разума божеството.[14]



[1] Брюн, Ж. Сократ, стр. 64

[2] Платон, Хар. 164е

[3] Платон, Алкивиад, 117е

[4] Пак там, 128е

[5] Платон, Федеон, 94b

[6] Саръилиев, Ив. Сократ, стр. 225

[7] Платон, Федон, 130е

[8] Платон, Алкивиад, 131с

[9] Платон, Филеб, 48е

[10] Пак там

[11] Пак там

[12] Саръилиев, Ив. Сократ, стр. 124

[13] Платон, Закони, 870b

[14] Саръилиев, Ив. Сократ, стр. 225

Twitter Digg Delicious Stumbleupon Technorati Facebook Email