Проблемът за фетишизма – Фройд и Бердяев

Публикувано в „ИНСАЙТ“

Списание за популярна психология, Брой 12/2006

Автор: Огнян Узунов, фондация „Толерантност“

Речта на Аристофан в платоновият диалог „Пирът” е свързан с разделението между половете. Аристофан разказва за някогашното съществуване на три пола: мъжки, женски и трети, „който съчетавал в себе си чери от другите два и от който сега е останало само името, а самият той е изчезнал; тогава именно съществувал един мъжкоженски, андрогинен род, който и по вид и по име имал общо и с двата други – и с мъжкия и с женския…” (1). Те били страшни по сила и храброст и искали да нападнат боговете. Зевс и другите богове осъзнали заплахата, но нямало как да ги убият и да заличат рода им. Тогава Зевс решил: „Ще разделя всеки един на две половини, като същевременно ще станат по-слаби, по-полезни за нас, поради това, че ще бъдат повече на брой” (2). Но тъй като природата на тялото се оказала разсечена на две половини, половините копнеели една по друга и се събирали заедно. Следователно според мита на Аристофан бунта на андрогините станал причина Зевс да раздели човека. Така че всеки от човешкия род е половинка, която търси другата си част, а „Жаждата и стремежът да се възстанови тази цялост има названието любов” (3).

По въпроса за разцеплението на човешката психика позицията на бащата на психонализата Зигмунд Фройд значително се различава от тази на Платон. Фройд пише: „Ние извеждаме раздвоението на психиката не от вродената недостатачност на синтез от страна на душевния апарат, а обясняваме това разделение динамически, като конфликт на противоречащи си динамични сили. В разделението ние виждаме резултата на инстинктивните стремежи на две психични групировки една срещу друга” (4). От цитата става ясн, че при Фройд проблема за разцеплението вече е не  е свързан с любовта и съединението между половете, а с инфантилната сексуалност и кастрационния комплекс. В статията „Сексуалния живот на човека” четем: „Перверзната сексуалност не е нищо друго освен нараснала, разделена на своите отделни импулси инфантилна сексуалност” (5). Според Фройд сексуалните перверзии (в частност фетишизма), както и разцепленията в живота на човека се дължат на кастрационния  комплекс, „чието образование има голямо значение за оформяне на характера му, ако остане здрав, и за неговата невроза ако се разболее, и за неговата съпротива ако се подложи на аналитично лечение” (6).

Фройд говори за преверзия в случаите когато „…не всички частични нагони се подчиняват на гениталната зона. Останалият независим компонент представлява това, което ние наричаме перверзия и което може да замени нормалната сексуална цел със своя собствена” (7). Фройд класифицира сексуалните перверзии в две основни категории. В едната разглежда перверзиите с изменение на сексуалния обект, а в другата – с изменение на сексуалната цел. Фетишизма е сексуална перверзия, която се отнася към първата категория, „за който часта от тялото не значи нищо, но всички желания се задоволяват от някоя част от облеклото – обувка, част от бельото” (8). Според Фройд фетиша е ерзац на пениса или по-точно: „Фетишът е заместител на фалоса на жената (майката), в който малкото момче вярва и от който то – вече знаем защо не иска да се отказва” (9). Негов заместител и именно той се оказва наследник  на интереса, който е бил насочен към неговия предшественик. Интересът нараства, тъй като по този начин отвръщението към кастрация се увековечава. Вследствие на  „протеклото изтласкване остава също и това прохладно отношение, отчуждение към женските гениталии, което задължително характеризира всеки фетишист” (10). Това е начинът, по който фетишистът се справя със заплахата от кастрация.

При избора на фетиш най-често се избира такава част от тялото при която остава последното впечатление, предшестващо страшното,л травмиращо впечатление, последния миг, в който жената все още трябва да бъде смятана за пртежаваща фалос (крака, кожени облекла, бельо) или „се проявява трайно влечение на полученото, най-често в периода на ранното детство, сексуално впечатление, което може да бъде сравнено с постоянството на любовта на нормалния човек” (11), или чрез заместване на обекта с фетиш се е стигнало чрез символичен път на мислите, който е до голяма степен несъзнателен.

Според Фройд за патологичен фетишизъм говорим в случаите, когато „стремежът към фетиша е фиксиран твърде силно и е заел мястото на нормалната цел, а също и когато фетишистът губи връзка с определено лице и става единствен сексуален обект” (12).

И така според Фройд фетишизмът е следствие от травмата, получена от кастрационния комплекс. За образуване на фетиш говорим, когато „първоначалната представа, свързана с нагона, се разпада на две части, едната от които е била изтласкана, а другата, благодарение на такава тясна връзка, се идеализира” (13). Фройд разглежда фетиша като сурогат на пениса при жената. В неговото учение за фетиш се говори в случаите, когато заместител на сексуалния обект става част от тялото, която по принцип много малко е подходяща за сексуални цели (крак, коса), или неодушевен обект, който има напълно определено отношение към сексуалното лице, предимно към неговата сексуалност (част от облекло, бельо). Фетишистът е човек който „от сексуалния обект изисква едно фетишиско условие, ако сексуалната цел трябва да бъде постигната (определен цвят на косите, дори телесен недостатък)” (14).

Фройд говори за един чисто биологичен, сексуален фетишизъм, който е обусловен от страха от кастрация. Все пак той е прав като разглежда фетишизма като проява на инфантилност и перверзия, но това съвсем не е достатачно при разглеждане на един толкова сериозен и наболял проблем в живота на съвременния човек. За разлика от Фройд, руският религиозен философ Николай Бердяев разглежда фетишизма не като проблем на биологичната сексуалност, а като духовен проблем на личността, като проблем на пола и любовта.

Проблемът за пола и любовта е залегнал в основата на персоналистичната  философия и антропология на Бердяев и неговото учение за фетишизмът в любовта. Той пише: „Любовта е трагична, защото в емпиричния свят се раздробява на обектите на любовта и самата любов се дели на откъснати, временни състояния. Има болест, наричана любовен фетишизъм… Болестта се състои в това, че предмет на любовта става не целият човек, не живата, органична личност, а част от човека, едно деление на личността, например косите, краката, очите, устните, които пердизвикват безумна влюбеност, и отделната, отвлечена от същността част се превръща във фетиш. При фетишизма се губи усещането за личността на любимия, не се вижда индивидуалността на човека. В наше време почти всички хора страдат повече или по-малко от болестта на фетишизма в любовта. Любовта, в която обектът се раздробява и самата тя се разпада на преходни мигове винаги е фетишизъм, тъй като в нея няма усещане за пълната личност, за всецялата индивидуалност” (15).

Бердяев, подобно на Платон вижда началото на фетишизма в разделението на човекът-андрогин: „Диференциациата на мъжко и женско е следствие от космическото падение на Адам. Сътворен по образ и подобие Божие, човекът-андрогин се разпада… Диференцираният, разпаднал се пол става източник на раздор в света и на мъчително безизходна жажда за съединение… Изкривяването на Божият образ и подобие в човека е било разпадането на андрогина, на мъже-женственото същество” (16). Пътят към съединяването на мъжкото и женското начало, възвръщането към изначалната андрогинност на човека Бердяев вижда в любовта. В тайната на любовта и терзанието на пола е жаждата за преодоляване на трагичния разрез между половете и чрез мистично сливане да се постигне вечна и съвършенна индивидуалност.

Подобно на Платон Бердяев разглежда два вида, противоречиви по своята същност, любов. Небесната Афродита това е божествената, личната, водеща към индивидуално безсмъртие любов, и простонародната, земна Афродита, която е вулгарната, безлично родовата, природната любов. Тези два вида любов са враждебни една на друга, тъй като „в рода и родовия инстинкт няма нищо лично, индивидуално, дори нищо човешко, това е природна стихия, еднаква у всички хора и обща за човешкия и животинския свят. В стихията на пола няма и не може  да има любов като индивидуален избор… Ако органичните сили са насочени към продължаването на рода, то те естествено намаляват за създаването на съвършенната индивидуалност” (17).

Така че човек е изправен пред дилемата: или да създаде вечна индивидуалност, или раздробяване на индивидуалността и създаване на много несъвършени индивидуалности. В акта на любовта има отваряне към другия. Любовта се заражда, когато започва възхищението, любуването, когато лицето влече към себе си, когато изчезва всяко уединение, откъснатост, егоистична затвореност в себе си и самодоволство. „Любовта е свободно божествена, свръх природна сила на съединението, която единствена може да се противопостави на природната необходимост, на свързващата и сковаваща естествена сила” (18). Любовта е противоречива на пола. Половото влечение кара човека да страда, поради безизходната жажда за съединение. Сексуалният акт е диференциран, той е резултат от разделението на андрогинния човек. „В сексуалния акт няма нищо лично, нищо индивидуално, дори нищо специфично човешко. В сексуалния акт личността винаги се намира във властта на безличната родова стихия, стихията която сродява човешкия и животинския свят… Безизходната трагедия на пола  се състои в това, че надеждата за лично съединение води в природната родова стихия посредством сексуалния акт не към лично съединение, а към раждането на децата, към разпадането на личността в това раждане, към лоша безкрайност, а не към добра вечност” (19).

В сексуалния акт винаги има елемент на разврат. Развратът е пълна противоположност на всяко съединение, той е основа на разделението, на разпадането на любовта. Където има съединение не може да има разврат. „Развратът е разделение и винаги превръща обекта на полово влечение в средство, а не в цел… Физиологията на разврата изразява любовта към сексуалния акт вместо любовта към сливането в една плът” (20).

Разврат се наричат непозволените форми в съединението на половете. Сексуалния акт непълноценно съединява и именно за това според Бердяев е развратен.  Развратът не може да бъде забранен, той трябва да бъде преодолян и начина да бъде преодолян е любовта. Чрез любовта женската природа се съединява отново с мъжката природа, възстановява се цялостния образ на човека, андрогинността. Ето защо любовта е пътят, по който падналият, разединен човек възхожда към богоподобието.

И така, според Бердяев копнежът на пола и тайната на любовта  се състои в жаждата да бъде преодоляно трагичното разделение на половете, да се постигне вечна, съвършена индивидуалност чрез тяхното мистично сливане. Той преодолява биологизма на Фройд, когато говори за фетишизъм не само в случайте при заместване на сексуалния обект с част от тялото, а при всеки акт в който целостта на индивида не е водещ фактор. Фетишизъм е всеки случай на любов, при който обекта е превърнат в средство, а не е цел на любовта. Причината за любовният фетишизъм е принзяването на небесната Афродита (индивидуалната, Божествената любов) до земната, простонародна Афродита (безличнородовата, инстинктивната любов), а не кастрационния комплекс в детството, както е при Фройд. . Все пак Фройд е прав когато разглежда фетишизма като перверзия и липса на зряло съзнание (инфантилност), но недостатък при неговия възглед е, че той използва биологичен подход към метафизичен проблем, свързан с онтологичната същност на човека. Докато недостатъка при Бердяев е, че той е философ и антрополог и като такв не сочи конкретна методология за преодоляване на фетишизма.

Проблемът за фетишизма е проблем на пола, докато проблемът за преодоляването на пола е главната цел, заложена в човека в стремежа му към цялостност, т.е. към положително съединяване на мъжкото и женско начало – андрогина. Именно за това фетишизмът не трябва да се разглежда като болест, която се нуждае от лечение, а като проблем на личността, който тя трабва да преодолее. „Любовта се учи” – казва Достоевски, за това сащо свидетелстват процесите на инициация в езотеричните учения още от древността. Родовата любов е любовта, която ражда физическите деца и раздробявя индивидуалността – земната Афродита, подчинена на природната необходимост и на животинските инстинкти. Истинската любов е винаги лична, тя завоюва вечността, индивидуалното безсмъртие (а не родовата смъртност), тя не раздробява индивидуалността във физическото раждане, а я води до пълното й съвършенство.

Бележки към текста:

1. Платон, Пирът, С.1982,  т. II, 189,е.

2. Платон, Пирът, С.1982,  т. II, 190,d.

3. Платон, Пирът, С.1982,  т. II, 193,a.

4. Фройд, З. Тайната на живота, С. 1993, с. 23.

5. Фройд, З. Неврозите, С. 1993 с. 130.

6. Фройд, З. Неврозите, С. 1993, с. 138.

7. Фройд, З. Тайната на живота, С. 1993, с. 46.

8. Фройд, З. Тайната на живота, С. 1993, с. 125.

9. Фройд, З. Тайната на живота, С. 1993, с. 369.

10.  Фройд, З. Тайната на живота, С. 1993, с. 370.

11.  Фройд, З. Анатомия на чувствата, С. 1994, с. 192.

12.  Фройд, З. Анатомия на чувствата, С. 1994, с. 192.

13.  Фройд, З. Анатомия на чувствата, С. 1994, с. 73.

14.  Фройд, З. Психология на сексуалността, С. 1991, с. 25.

15.  Бердяев, Н. Ерос и личност (Философия на пола и любовта). С. 1992, с. 19-20.

16.  Бердяев, Н. Ерос и личност (Философия на пола и любовта). С. 1992, с. 60.

17.  Бердяев, Н. Ерос и личност (Философия на пола и любовта). С. 1992, с. 16-17.

18.  Бердяев, Н. Ерос и личност (Философия на пола и любовта). С. 1992, с. 40.

19.  Бердяев, Н. Ерос и личност (Философия на пола и любовта). С. 1992, с. 68.

20.  Бердяев, Н. Ерос и личност (Философия на пола и любовта). С. 1992, с. 69.

Използвана литература:

1. Бердяев, Н. Смисълът на творчеството, С. 1994;

2. Самюелз, А. и др. Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг, Плевен. 1993;

3. Ствънсън, Р. Л. Мистерията на д-р Джекил и м-р Хайд, С. 1991;

4. Фройд, З. Неврозите, С. 1993;

5. Юнг, К. Г. ЕОН. Изследване символиката на цялостната личност, Плевен. 1995;

6. Юнг, К. Г. Съвременният човек в търсене на душата, Плевен. 2002;

7. Юнг, К. Г. Човекът и неговите символи, С. 2002.

Twitter Digg Delicious Stumbleupon Technorati Facebook Email