Представяне в Софийски Университет “Климент Охридски”

Огнян Узунов: “Характерология. Сравнително-интердисциплинарен

прочит на “Пол и характер” от Ото Вайнингер”

Доц. Юлияна Стоянова

Ако трябва да поставим надслов на нашето събиране днес, бих предложила: “Пол и характер” от Ото Вайнингер – 100 години по-късно. Защото единственият пълен български превод – от Н.Т. Фол с предговор от Людмил Стоянов – излиза през 1927 г., а до началото на политическото му табуизиране след 1944 г. има само малко повече от десетилетие. Следват 45 години на мълчание по повод не само на този автор, но и на цяла плеяда мислители, обявени за реакционни.
Следователно книгата на Огнян Узунов може да се приеме като опит за една закъсняла рецепция, която идва на мястото на една неосъществила се рецепция, доколкото новото издание на “Пол и характер” – от 1991 г. – също остава без особен отзвук.
Но ето как изглежда един аспект от най-съвременното му възприемане, публикуван на следния електронен адрес: http://brzo.com/forum/viewtopic.php?t=2267&sid=6df12aa544c6329c83e2263dd9237e2e
Това е гениално творение на един 23 годишен мъж. Свалете и я прочетете [става дума за “Пол и характер”], за да разберете защо жените и евреите си приличат толкова много по съдържанието на черепните си кутии, защо е фатално и двете категории да се добират до управлението на националните държави, защо и най-умната жена е по-глупава и от най-глупавия мъж.
Нужно ли е да добавям, че съвсем скоро след излизането на един от няколкото научни труда на 20 век авторът му се самоубива?
Дълги години книгата, по-точно силно орязаният й вариант (познайте кое ли е било орязано), беше страшно трудно да се намери на български.
Не знам дали вече е преведена изцяло на български, но руският превод е на ваше разположение.

Когато излиза „Пол и характер” (1903), една от най-противоречивите книги на границата между 19-и и 20-и век, Фройд вече е издал „Студии върху хистерията” (1895), „Тълкуване на сънищата” (1899) и „Психопатология на ежедневието” (1901). Но изследванията на Карен Хорни и Хелене Дойч върху женската психология и сексуалност започват значително по-късно – през 20-те години.
Движението на суфражетките успява да извоюва равни избирателни права за жените през 1893 в Нова Зеландия, но в САЩ това се случва едва през 1920 год., във Великобритания през 1928, а в България пред 1937.
Един от аргументите защо суфражетките не могат да извоюват избирателни права гласи, че те са твърде емоционални и не са в състояние да мислят логично като мъжете.
Следователно по времето, когато Ото Вайнингер публикува своя труд, т.нар. „женски въпрос” е от изключително значение за политическия, социокултурния и интелектуалния климат на Европа и света. Не друг, а Август Стриндберг приветства възторжено идеите, изразени в “Пол и характер”. Лудвиг Витгенщайн, наричайки творчеството на Вайнингер “огромна грешка”, заявява: “Не е необходимо или по-скоро не е възможно, да се съгласим с него, но величието се крие в това, с което не сме съгласни.”
Предизвикателството на Огнян Узунов се състои точно в желанието му да разкрие в своята „Характерология” величието на онова, с което не сме съгласни, като ни преведе през идеите на едно толкова дискутирано произведение.
Докато четях „Характерологията”, усещах как у мене се надига враждебност към откровената мизогиния на Ото Вайнингер, която неминуемо присъства и в коментарите на Огнян Узунов. Но същевременно си задавах въпроса: не е ли мизогинията също въпрос на интерпретация? Не е ли тя резултат от проекциите, които моето съвременно женско съзнание влага в текста?
Как би изглеждал един критически прочит на “Пол и характер”, ако бъде предприет от жена?
И до каква степен можем да наречем тълкуванията на Огнян Узунов критически прочит? Много от коментарите на автора оставят впечатлението, че в стремежа си да разбере Ото Вайнингер той приема неговия поглед, без да изнесе идеите му в широкия контекст на по-съвременни идеи и идеологии. Изключителната ерудираност на Огнян Узунов в областта на философията, психологията и литературата като че ли е поставена в услуга на тезите, които самият Вайнингер издига и се опитва да докаже. Това впечатление обаче напълно се разсейва в заключителната глава, озаглавена „Проблемът на Вайнингер”. Подобно на развръзката в класическата драма, заключението в „Характерологията” носи катарзис.
Убедена съм, че трябва да благодарим на автора, защото ни кара да се върнем към въпроси, които смятаме за отдавна решени. Неговите тълкувания ни позволяват да откроим баналното от творческото и приносното в тезите на Вайнингер, да си дадем сметка до каква степен духът на неговото време е бил едновременно ретрограден и новаторски. Този дух е породил и заблудите на Вайнингер, и неговите визионерски прозрения.
Книгата на Огнян Узунов – с нейния жанров еклектизъм – може да се появи само в епохата на постмодернизма. Със своята свободна асоциативност, в която интертекстуалните препратки прекрачват всички граници и обединяват необединимото (философия, психология и теология с литературни образци от всички епохи) тази книга е определено новаторска. Мога да я свържа с един тип публикации, изключително разпространени в немскоезична Европа, които съчетават традицията на херменевтиката с научнопопулярното писане в психологията, психоанализата и аналитичната психология.
Пак в духа на постмодернизма приемам „Характерологията” от Огнян Узунов като вид реклама на една творба, останала неразбрана за последните 100 години, тъй като винаги е била повече цитирана и коментирана, отколкото четена.
Анализите на едно толкова сложно и противоречиво, толкова многопластово философско-психологическо четиво като “Пол и характер”, предложени от Огнян Узунов, могат да изглеждат на масовия читател като предложение за „лесен достъп”. За хората обаче, които предпочитат интелектуалните предизвикателства, прочитът на Огнян Узунов може да бъде покана за връщане към първоизточника.

Линк към страницата на СУ

Twitter Digg Delicious Stumbleupon Technorati Facebook Email