В. Соловьов. Нравствеността като принцип за светоглед за живот с онкологично заболяване

Оправдание на доброто. Нравствеността като принцип за формиране на светоглед за живот с онкологично заболяване

 

Увод. Защо нравствена философия

Според руския философ  Владимир Соловьов смисълът на живота се състои в доброто. Подобно становище поражда въпроса кое или какво можем да наречем добро? Още от малки ни учат, че доброто е свързано с устоите на живота, които са свързани със семейството, общността, държавата. Както казва Соловьов: „Живей цялостно, разгърни във всички посоки границите на своя малък Аз, „вземай присърце“ делата на другите и делата на всички, бъди къщовник, ревностен патриот… и ще разбереш наистина добрия смисъл на живота…“ (60) Обаче това достатъчно ли е? Би ли задоволило то всеки човек на земята?

Позиция на църквата не се различава съществено. Тя се е погрижила за нас и ни предлага да предадем всичко в Божите ръце.  Църквата ни учи да търсим Бог като външна опора на разума и съвестта. Така Бог, наложен ни като външен авторитет, се явява безусловен смисъл на живота. Соловьов опровергава и този възглед като казва, че в отношенията на човека с това, което представлява смисъла на живота му не може да стои нещо външно и формално. Придържането към външен авторитет води до малодушие, което ни лишава от достойнство и свобода и, в крайна сметка води до безсмислие на живота.

Има група хора, които отхвърлят всякакви форми на външен авторитет. Соловьов ги нарича субективисти. Обаче, при субективистите възниква следната опасност: отхвърляйки външния авторитет, по този начин могат да бъдат отхвърлени и всички форми на доброто, т.е. всички нравствени действия и състояния. Подобен субективизъм се явява противоположност на горепосоченото житейско смирение. Той свежда всичко до човека и, следователно, смисълът на живота се състои единствено във вътрешните състояния на отделните същества. Подобен  смисъл и подобно добро са присъщи на всеки индивид, обаче така те потискат, изопачават и обезсмислят човешката личност и се превръщат в зло. Следователно, доктрината на субективистите не може да доведе до оправдание на доброто и оттам до утвърждаване на смисъла на живота.

И така, утвърждаването на доктрините и на двете противоположни една на друга крайности е нравствена заблуда. Нито доктрината за подчиняване на личността и покорност пред външния авторитет, нито самоутвърждаването на личността против всякакви форми на авторитет могат да доведат до смисъла на живота. Не могат, защото смисъла на живота се основава на индивидуалните душевни състояния и на действията и решенията, които произтичат от тях. Тези състояния в никакъв случай не отхвърлят социалните изисквания, напротив – включват ги.

Именно поради възможността за самостоятелен и нравствено добър избор при изграждането на светоглед, адекватен за живот с онкологично заболяване, ние се спряхме на учението на нравствената философия на Владимир Соловьов. Той определя предмета и задачите на обособеното от него научно направление „Нравствена философия“: „Същностният предмет на нравствената философия е понятието за добро; да се изясни какво разумът, подбуждан от опита, осмисля в това понятие и с това да се даде определен отговор на главния за нас въпрос за дължимото съдържание или смисъл на нашия живот – такава е задачата на тази философска наука.“ (71)

Основният труд на Соловьов е „Оправдание на доброто“. На същия труд ще се позоваваме и ние при изясняването на проблема за формирането на светоглед. В него той учи, че срама, състраданието и пиетата изчерпват нравствените отношения на човека. Срамът се отнася за това, което е по-низше от човека (материалната природа), жалостта се отнася към това, което е равно на него (неговите близки) и благоговението или пиетета определя отношението към това, което е по-висше от него. Тези отношения са важни за всеки човек, но поради кризата, следствие на онкологичното заболяване, те са актуални за болните и техните близки. Затова ще се спрем на всяко от тях поотделно и ще посочим как биха могли да се разбират от онкологично болните и техните близки.

 

Чувството за срам като фактор за достойно понасяне на заболяването

Според Соловьов да живееш означава да водиш нравствено достоен живот. Като основа на нравствеността той сочи чувството на срам и издига девиза: „Срамувам се, следователно съществувам“. Той поставя акцента върху чувството за срам, защото то е това, което отличава човека от останалия животински свят. Ето защо, да съществуваш нравствено, значи да се срамуваш от животинското в себе си, т.е. да осъзнаваш, че съществуваш, не само физически, а и като човек. Чувството за срам няма отношение към телесното битие на човека, което е свързано със задоволяване на жизнените му потребности (глад, жажда, сън). То има отношение към плътското, низшето или животинското, т.е. към порочните състояния и зависимости. При надмощие на низшата природа над висшата (духа) се появява срама. Ето как, чрез срама от низшата природа, човек има свидетелство за предназначението си за висша нравствена (духовна) дейност. По отношение на онкологично болните ние бихме добавили, че срамът следствие на подчиняването на низшето е свързан с това малодушно и отчаяно да се превърнеш в роб на заболяването. Да се фиксираш изключително върху низшето (плътското) за сметка на висшето (духа).

Плътското (низшето) и духовното (висшето) са в непрекъсната борба в човека. Затова Соловьов сочи, че „природният живот у човека трябва да бъде подчинен на духовния.“ (126). Защото там, където плътското надделява – духът отслабва „плътта (т.е. животинската душа като самостоятелна) е силна само от слабостта на духа“ (129). Това състояние той нарича „робство на духа“ и доказва, че срамът е критерий, който свидетелства, че човек не е само животно, но и нещо по-висше. При онкологично болния, този процес се наблюдава когато болният се подава на болестта и се идентифицира с нея. Типичен пример за обратното намираме в личността на Фреди Меркюри. Той, бидейки болен от СПИН, не само че не се отчайва, а напротив, постулира принципа: „The show must go on“ (шоуто трябва да продължи) и продължава своя творчески път, докато силите му не го напуснат. От това, че Меркюри е извел подобен принцип ние съдим, че той е направил своя нравствен избор, с което ни сочи кое е висше и добро според него.

За да е в състояние да направи своя нравствен избор, човек трябва да премине през следните три етапа: „1) вътрешно саморазличаване на духа от плътта, 2) реално отстояване на духа на своята независимост и 3)постигнато преобладаване на духа над природата“. (130) Първият етап се съдържа в самото чувство за срам, а третият е само следствие и затова няма как да се разглежда самостоятелно. Така че единствено вторият етап се нуждае от допълнително разясняване и Соловьов казва следното за него: „Подчинявай плътта на духа, доколкото това е нужно за неговото достойнство и независимост. Имайки за окончателна, мечтана цел да си пълен господар на физическите сили на собствената си   природа.“ (130) От казаното можем да заключим, че както Фреди Меркюри е направил своя избор за това, кое е добро, така и онкологично болния трябва подобно на него да не става слуга на болестта, а, напротив, според силите си да се чувства независим от нея, като се бори за висша ценност.

Както видяхме, чувството за срам е това, което ни разграничава от останалия животински свят. То се явява и свидетелство за това, че висшето трябва да владее низшето. Доминирането на духа над плътта е основен фактор за наличието на нравствено достойнство у човека. Напротив, робуването над плътските влечения, превръща човека в животно и е нещо срамно и следователно лошо. Обаче, както робуването на плътта е срамно, така също и налагането на волята над тялото е срамно. Потискането на базовите нужди на тялото води до възгордяване, лицемерие, тщеславие. Нещо повече, макар и без лош умисъл, в много случаи то води не само до навреждане на тялото, но и до нанасяне вреди и на близките. Ето защо трябва да се избягват крайностите. Колкото до онкологично болните, можем да прибавим самосъжаляването, следствие на болестта и налагането на собствена воля и желания чрез злоупотреба със заболяването. От друга страна, силната воля за потискане на страданията причинени от заболяването, водят до горделивост, самонадеяност и пренебрегване на лечебния режим.

 

За жалостта.  Проблемът за състраданието в отношението към онкологично болния

Ако чувството срам отделя човека от останалото животинско царство, то чувството на състрадание напротив – свързва го с всички живи същества. Първични форми на състрадание срещаме и при по-висшите бозайници. Затова можем да кажем, че състраданието се отнася не само за хората, но и за животните. Така че, ако безсрамният пада на нивото на животните, то безжалостния – пада по-ниско от животните. Соловьов казва, че „ако безсрамният човек представлява връщане към скотското състояние, то безжалостният човек пада по-ниско от животинското равнище“ (110).

Тук е мястото да посочим в какво се състои разликата между чувството на състрадание и това на сърадване. Сърадването не води до нищо след себе си. То е край на действието. Напротив състраданието подбужда към размисъл и към бъдещо действие и по отношение на страдащия, и по отношение на себе си, и по отношение на други страдащи. Друго, което трябва да споменем е, че проявата на състрадание е свързана с настоящето а, не с някаква награда за проявения алтруизъм или извършените благодеяния в бъдеще. За близките на онкологично болните е важно разбирането на това, че състраданието е фактор за изграждането на нов светоглед за живот с онкологично заболяване. Също така те трябва да са наясно с това, че състрадание, което търси някаква морална или материална награда не е състрадание в същинския смисъл на думата. Нека стигнем до крайност: дори очакването на благодарност вече е очакване на награда. Именно очакването на морална награда за полаганите грижи не рядко води до разочарование сред близките на онкологично болния.

Изяснявайки учението на Шопенхауер, Соловьов сочи че отличителната черта на състраданието е усещането на страданието на другия като свое, т.е. състрадаващия се отъждествява със страдащия чрез чувството на страдание. Той сочи това, че отношенията между хората трябва да са солидарни, защото те са част от един общ организъм – семейство, род, племе, гражданска общност, народ, човечество.  Соловьов е съгласен с Шопенхауер по отношение на това, че състраданието стои в основата на социалните отношения, но го критикува по отношение на отъждествяването между състрадаващия и страдащия. В тази връзка той казва, че когато съчувстваш на някого за главоболието, то тебе не те заболява главата от това и в доказателство привежда следното иронично описание: „Дори кокошката, същество повече чадолюбиво, отколкото разсъждаващо, все пак схваща разликата между себе си и своите пилета, поради което спазва спрямо тях определен начин на действие, което би било невъзможно, ако в нейното майчино състрадание бяха „премахнати границите между Аза и не-Аза“. Ако това не беше така, кокошката, усещайки понякога глад и вследствие на това, че не се различава от пилетата си, приписвайки им това усещане, би започнала да ги храни, макар и те да са сити, като тя самата умира от глад, а друг път, приписвайки им техния глад на себе си, би се нахранила за тяхна сметка.“ (153-154). С този пример Соловьов установява, че не е възможно отъждествяване между Аз и не-Аз. И не може да се говори за обикновено тъждество, а само изравняване, поради една и съща причина.

Според Соловьов, истинската същност на състраданието се състои не в отъждествяването на другия със себе си, а в изравняването между състрадаващия и страдащия. Ето какво има предвид с това: „Когато виждам страдащо същество, съвсем не се отъждествявам, не го обърквам със себе си, а само се поставям във въображението си на негово място и, признавайки еднородността му с мен, приравнявам неговото с моето състояние, както се казва „влизам му в положението.“ (158) Обаче, именно в това изравняване ние виждаме слабост в учението на Соловьов. Според нас не е възможно както отъждествяването със страдащия, така и изравняването със страдащия. Причината затова е, че хората не са еднакви и всеки по различен начин приема и понася страданието.

И, ако само по изключение някой би се отъждествил със страданието на болния и би слял своя Аз с неговия, за жалост по отношение на изравняването не можем да твърдим същото. Обичайно близките на страдащия дават съвети или действат според принципа: „ако аз съм на негово място бих…“. Разбира се, водейки се от добри намерения, пропускат най-същественото – личността на болния. Става дума за психичната му нагласа, за водещата му психична функция и за други личностни особености и възможности на страдащия. Например за човек с интровертна нагласа е много трудно, дори невъзможно да направи това, което с лекота би направил един екстраверт и обратно. Какво да говорим за описаното, дори в женските списания, различно възприемане на действителността от мисловния и от сетивния тип. Най-поразяващ пример за изравняване в световната история имаме в случая с Мария-Антоанета. Когато изтощените от бедност и глад гражданите ѝ казали че умират от глад, а нямат хляб, тя им отговорила със станалата култова фраза: „Като нямате хляб, яжте пасти“. Със сигурност Мария-Антоанета ако няма хляб ще яде пасти и поставяйки се на мястото на гладните, т.е. изравнявайки се с тях, им казва какво би направила на тяхно място.

Това, което би следвало да направят състрадаващите близки на онкологично болния е първо да си отговорят на въпроса, какво означава именно това страдание, именно за този човек, който е с такава нагласа и с такива възможности. Следователно ние можем да съчувстваме единствено на този, когото познаваме, а не по принцип. В противен случай, чрез състраданието си, рискуваме да навлезем в личното пространство на страдащия и към физическото страдание да прибавим и душевно.

Друга слабост, която можем да посочим по отношение на учението за състраданието е това, че според Соловьов състраданието се изразява като отношение между равни. Разбира се той има предвид случаите когато състрадаващия не се чувства нищо повече от страдащия. Обаче страдащия може ли да се чувства равен на състрадаващия? Та нали самото страдание прави страдащия непълноценен и следователно го поставя в по-ниска позиция спрямо пълноценния състрадаващ. Именно затова състрадаващият трябва да е много внимателен по отношение на личното достойнство на страдащия. Ако чрез поставянето си на мястото на болния, състрадаващият навлиза в личното пространство на страдащия и дава несъответни съвети и мнения, то чрез признаването му за равен на себе си, той рискува да го обиди и накърни достойнството му, т.е. съжалявайки го, да прибави още страдание.  Така че по отношение на страдащия ние акцентираме върху това, състрадаващия да вземе предвид гледната му точка. Колкото до състрадаващия, споделяме думите на Соловьов, че „признавайки другия за равен на себе си, състрадаващият сравнява неговото състояние с подобни свои и от тяхната еднаквост извежда нравственото задължение за участие и помощ.“ (167) Или, по-просто, нека състрадаващият си зададе въпроса:„В какво отношение аз съм подобен на страдащия?“ и едва когато намери отговора за себе си, тогава да проявява състрадание. Останалото е не състрадание, а съжаление, от което страдащият има най-малко нужда.

 

Пиететът като фактор за живот с онкологично заболяване

Изяснихме, че чрез чувството на срам се определят отношенията на човека към материална природа (към по-низшето), а чрез проявите му на състрадание се определят отношенията към другите (на равенство). Обаче съществува и една, трета, категория отношения, която определя отношенията на човека към висшето. Отношението към висшето се определя от благочестието. В българския език думата благочестие е или неясна или религиозно натоварена. Затова, когато говорим за благочестие, ще използваме чуждицата „пиетет“ (Според речника на българския език на БАН, пиетет ( лат. pietas) означава дълбоко уважение към някого или към нещо). Така че следствие на разтърсващо заболяване като онкологичното, болният и неговите близки са изправени пред това да осъзнаят, че материалната страна на живота не изчерпва всичко; че има сила над тях или че съществува нещо невидимо, което стои над човешкото его.

Ако като за първична форма на състраданието посочихме отношението на майката към детето, то първична форма на отношението към висшето срещаме в отношението на детето към бащата. Именно в отношението на детето към бащата, защото това са отношения поставени на основата на нравствеността и близостта, а не отношението на роб към господар, които са основани на различния им статут и отдалеченост. И още, както състраданието на майката към детето е в основата на социалните отношения, така и отношението на пиетет на детето към бащата, стои в основата на отношението към висшето, т.е. на естествената религиозната нравственост.

Всеки човек, в стремежа си към по-висша кауза или изпадане в кризисна ситуация, достига до извода, че постигането или преодоляването ѝ не е само в неговите сили. Такава вяра би изпитал и онкологично болен и близките му, когато няма ефект от терапевтична процедура. В подобни случаи човек признава своята зависимост от нещо невидимо, но по-висше от него. Затова признаването на висшето над нас е задължително за всяко разумно и нравствено същество. Подобна вяра не е в зависимост от никакви представи, вярвания и учения. Ето как Соловьов вижда това положение: „Съзнателно и разумно мога да правя добро само тогава, когато вярвам в доброто, в неговото обективно, самостоятелно значение в света, т.е. с други думи, когато вярвам в нравствения ред, в Провидението, в Бога.“ (178) Естествената вяра във висшето води до разумното утвърждаване на нравствеността. Без тази вяра не можем да вярваме в смисъла на собствения си живот и, следователно, ние се отказваме от достойнството на разумния светоглед.

Чувството на пиетет при онкологично болните и техните близки е от огромна важност, тъй като по този начин те признават факта, че не всичко зависи единствено от материални фактори като медицина, лекуващ и организъм. Подобно признание води до понижаване на нивото на тревожност и до по-лекото понасяне на бремето на болестта. Ислямският свят е разкрил профилактичната стойност на този подход чрез сентенцията „Инш Аллах“ (Ако Бог пожелае). Обаче ние в това отношение препоръчваме нашата народна мъдрост „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, като по-адекватна. Предимството на втората пред първата е, най-малкото в това, че поставя човека е в активна позиция, а не в позиция единствено на пасивен ползвател на Божията милост.

 

Правдивост. Истина и лъжа при общуване с онкологично болен

Когато се стигне до това, близките на онкологично болния да трябва да му съобщят ефекта от приложено лечение, резултати от изследвания и евентуална прогноза, проблемът за истината става от изключителна важност. В подобна ситуация много от близките са поставени пред дилемата, какво и доколко е удачно да споделят с болния. Тук те се сблъскват с въпроса: дали истината е най-доброто в случая? И трудно намират отговор. Именно с разрешаването на този проблем ще се занимаем в тази глава. В това отношение Соловьов е много полезен, ако не за друго, то поне затова, че въвежда уточнението, че в случай от нравствен характер трябва да говорим не за обективна истина, а за правдивост по отношение на ситуацията.

Както знаем, речта  е средството за изразяване на това, което е, на това, което е възможно и на това, което трябва да бъде, т.е. на реалното, на формалното и на идеалното положение на нещата. Също така речта, когато е правдоподобна, е израз на солидарността между хората. Обаче определянето на това кое слово е правдоподобно, не е толкова лесно. С тази цел Соловьов ни представя следния случай: „Когато някой, като няма други средства да попречи на убиеца, преследващ невинната си жертва, скрие преследвания у дома си и на въпроса на убиеца, не е ли тук еди-кой си, отговори отрицателно, а за по-голяма убедителност му „замаже очите“, посочвайки съвсем друго място…“ (199-200), след което поставя въпроса: прикриващият постъпил ли е според нравствения дълг или е в противоречие с него? От една страна той е излъгал и е нарушил заповедта „не лъжи“, обаче, от друга страна, ако не е бил излъгал, става съучастник в убийство. Как да се разреши тази дилема и трябва ли човекът поставен в тази деликатна ситуация да излъже, или не?

За да излезем от това положение, ние сме длъжни да разгледаме ситуацията в нейната цялост, защото „правдивостта, изисква преди всичко да разглеждаме всяко нещо, каквото е, в неговата действителна цялост и собствен вътрешен смисъл.“ (203) В конкретния случай имаме думи и действия на човек, извършени с цел убийство. Затова, за да направим реална преценка на ситуацията и да вземем нравствено решение, ние трябва сме наясно, че в случая става дума за замисъл за убийство. Едва тогава можем да оценяваме правдиво както думите и действията на единия, така и отношението и реакцията на другия човек към тях. Така разгледана ситуацията, въпросът на убиеца означава: „помогни ми да извърша убийството“. Тогава реалният отговор би бил изпълнение на престъпно искане. За да разреши този конфликт Соловьов ни сочи като нравствено добър отговор в случая „замазването на очите“ и отклоняване от престъпното намерение. Той намира основание, което утвърждава като принцип. То се състои в следното: „Ясно е, че отклонявайки убиеца от местонахождението на неговата жертва, аз мога по разум и съвест да утвърждавам начина си на действие като всеобщо правило: всички и всякога трябва да прикриват жертвата на убиеца и, поставяйки се на мястото на убиеца, аз като нравствено същество мога само да искам и на мен да попречат по този начин да извърша убийство.“ (206-207)

Следователно, критерият ни за нравствена оценка на нашите решения и постъпки трябва да е дали те са извършени съобразно трите нравствени основи (срам, състрадание и пиетет), т.е. да утвърждаваме или приемаме нещо като срамно, като обидно или като нечестиво. Според този критерий, в посочения пример няма лъжа от нравствена гледна точка, защото, както казва Соловьов: „Истинската правдивост изисква нашите думи да съответстват на вътрешната правда или на смисъла на дадено положение, към което нашата воля прилага нравствени норми.“ (207)

Както лъжата, отпращаща убиеца далече от жертвата му не е безнравствена, така и лъжата, спестяваща излишни притеснения на болния не е безнравствена. Така че близките на онкологично болния, при съобщаването на информация, свързана със заболяването, трябва да вземат предвид и нравствената страна на проблема, т.е. какво и доколко е добро в конкретната ситуация да му споделят. А дали са постъпили правдиво, зависи от това дали споделеното е в съответствие с трите нравствени норми.

 

Обобщение

И така, Соловьов извежда срама, състраданието и пиетета като основи на нравствеността. Те трябва да бъдат разглеждани като критерий за действие и модел за поведение, т.е. като модел за изграждане на светоглед. Например чувството на срам става причина онкологично болният да не се идентифицира със заболяването (с низшето), а да го понася достойно. Чрез състраданието, близките на болния могат да разширят своя светоглед като се опитат да разберат какво означава именно за болен човек, именно това страдание, именно в тази ситуация. А не да се основават на принципа, как те биха постъпили, ако са на мястото на болния. По отношение на пиетета и онкологично болните, и техните близки имат основание да изградят светоглед, основан на смирение и на това, че не всичко зависи от тях самите, от лекуващите ги и от медицината. Понякога нещата зависят и от нещо друго, което е невидимо и така да придадат висша ценност на живота си. Колкото до отношението към истината посочихме, че не можем да говорим за реална истина, а единствено за правдивост, която е истината, основаваща се на нейната цялост и на трите основни добродетели.

Като слабост в учението на Соловьов бихме посочили това, че по отношение на състраданието той учи, че състрадаващия трябва да се поставя на мястото на страдащия. Този подход обяснихме, че не е подходящ, тъй като всеки човек е с различна нагласа и индивидуални възможности. Друга слабост, която бихме посочили, е свързана с изравняването на състрадаващия със страдащия. Тук рискът се крие в това, че страдащият изначално се приема в низходяща позиция спрямо състрадаващия и вероятността да приеме състраданието като съжаление е реална. И така, ако  рискът в първия случай е да навлезем в личното пространство на страдащия, то във втория случай рискуваме състраданието да се превърне в съжаление и по този начин да накърним личното достойнство на страдащия. И в двата случая състрадаващият прибавя към физическото страдание и душевно.

 

Литература. За интересуващите се от нравствената философия на Владимир Соловьов бихме препоръчали петтомното издание на неговите трудове на издателство „Захари Стоянов“ и университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Приложените цитати към текста  са от том 2 на същото издание – „Оправдание на доброто“. Има и други, издания на отделни трудове на Соловьов, като „Смисълът на любовта“, „Оправдание на доброто“ и др.

Twitter Digg Delicious Stumbleupon Technorati Facebook Email