К. Г. Юнг. Житейски обрат и светоглед

Житейски обрат и светоглед

 

При разработването на модела за „Здравно училище за онкологично болни и техните близки“, изяснихме възгледа на Юнг за нуждата от светоглед. Тогава ние се спряхме на това, че човек може да действа спрямо определена нагласа, без да е нужно тя да е осъзната, т.е. може да действа единствено според общоприетите норми. Обаче всяко по-висше съзнание изисква светоглед. Светогледът се изгражда на базата на осъзнаването на досегашния опит и придобиването на нови познания относно смисъла на живота и съответните на това действия. Така че човек би могъл да живее и без светоглед. Обаче за съзнателния и за несъзнателния, света изглежда по различен начин „Този, който още се пита колко може да прави две по две, е различен от този, за когото няма нищо по-съмнително от априорните истини на математиката.[1] Значи, да имаш светоглед означава да си създадеш разбиране за света, в който живееш – да имаш възможно най-добро познание за това, какво е светът, кой си ти самият и да действаш спрямо това. Останалото е  бягство в едно детинско състояние или закостеняване в предразсъдъците.

Поставянето на диагноза за онкологично заболяване се явява повод за болните и техните близки да преосмислят досегашните нагласи, които в повечето случаи са били общоприетите. Сега те са изправени пред възможността да изградят светоглед, основан на едно по-осъзнато познаване на света и на себе си; на ситуацията, в която се намират, на обективните дадености и конкретните възможности в нея. Сега те могат да осмислят максимата: „Криза значи възможност“. Успешен пример за изграждането на нов светоглед можем да посочим в заменянето на предишни активни дейности с такива, които заболяването позволява да се извършват. Например, дадена спортна дейност бива заменена със съответна (или близка на нея) теоретична. Имаме случай със състезател по волейбол, който след поставянето на онкологична диагноза взе решение да започне да пише история на клуба и „златните години“ на отбора. Ето защо именно изграждането на светоглед е определящ фактор за придаване на смисъл на страданието. А осмисленото страдание е по-леко за понасяне. Това е и смисълът на Христовите думи „Вземи кръста си и върви след Мен“. Само по този начин страданието става изкупително (спасително), а не безсмислено. Останалото е бягство от страданието, което води до бягство от реалността и следователно до ограничение. Именно за това ограничение Юнг казва, че то „произвежда чувство на случайност и безсмислие, а това е чувството, което ни пречи да живеем живота с онази значимост, която той изисква, за да го изчерпим докрай. Животът става плосък и не представя човека цялостно.[2]

И така, изграждането на светоглед е трудно начинание. Основната трудност е, че светогледа, като съзнателна дейност, се противопоставя на инстинкта, който е несъзнателна. Погледнато по този начин, всеки проблем представлява възможност за разширяване на съзнанието, обаче и раздяла с детинското и природното. Безпроблемното съзнание е детското съзнание, тъй като детето не зависи от себе си, а от родителите си. Този райски период свършва когато настъпи проблемното състояние на самораздвоението. Конфликтът със себе си е художествено представен от Шекспир с думите на Хамлет: „Да бъдеш или да не бъдеш“ и по-късно, научно разяснен от Ерих Фром чрез неговото „Да имаш или да бъдеш“. Обаче, искаме или не, нещо в нас желае да остане дете, т.е. не иска да знае нищо друго освен собственото си Аз и няма желание за познание и адаптация към настоящето. Друга опасност е фиксирането в настоящото заболяване и отново липсва адекватно отношение. Затова Юнг казва, че „който се пази от новото, от чуждото, и се връща към отминалото, се намира в същото невротично състояние, както другият, който, идентифицирайки се с новото, бяга от миналото. Единствената разлика е, че единият се е отчуждил от миналото, а другият – от бъдещето.[3] Обаче проблемите на светогледа се решават единствено като даденостите от миналото се адаптират към възможностите на бъдещето. Големите проблеми (както живот с онкологично заболяване) не се решават веднъж завинаги, а с постоянна работа над тях.

Така че, болният не би трябвало да се идентифицира нито с живота си преди заболяването (колко успешен и щастлив е бил той), нито със заболяването в момента (че е обречен). Първото не му дава възможност да осъзнае настоящето, второто – какви са възможностите в бъдеще. И двете не му позволяват да живее в настоящия етап. Затова той трябва да изгради връзка между двете. Посоченият пример за онкологично болния спортист е подходящ за случая. Той успя в настоящия етап да приспособи миналото си към бъдещето си, като направи краткосрочен, средносрочен и дългосрочен план за поетапното осъществяване на целта си.

Темата за светогледа е толкова важна, защото той е пряко свързан с душевното състояние на човека. Видът и начинът на схващане на нещата зависи именно от светогледа, т.е. не от нещата такива каквито са, а от начина, по който ние ги виждаме. Ако схващаме ситуация или предмет като неприятни, то радостта ни се разваля и ситуацията или предметът стават неприятни. И обратно, колко много неща стават поносими и дори възможни, ако се откажем от определени гледни точки, и съумеем да променим разбирането си за тях! Според Парацелз, лекарят трябва да научи и себе си, и болния на едно схващане и възглед за болестта, които да направят възможно за лекаря лечението, а за болния – оздравяването; най-малкото, какво е да си болен. Затова той казва: „И всяка болест е очистващ огън“.[4] Един от основните му приноси е, че той извежда силата на светогледа като лечебен фактор.

След четиридесет годишна възраст, освен тялото, се променя и психиката на човека. И Юнг ни сочи пример с това, че при активен мъж, банкрутирал на петдесет години, се случва така, че съпругата му развива свой бизнес, а той е само помагач в него. Също така и това, че много жени след тази възраст се ангажират със социално значими каузи. Колко повече това важи за онкологично болните, които след поставянето на диагнозата са неминуемо изправени пред това да променят начина си на живот (но в никакъв случай да не спират своите дейности).

Навлизането във втората половина на живота е един от най-значимите проблеми на нашето общество. Обаче, има ли кой да подготви човека за предстоящата промяна. Юнг също сочи този проблем, като казва: „Има ли някъде училища, не само висши, но по-висши училища за четиридесетгодишни, които да ги подготвят за предстоящия им живот и неговите изисквания точно така, както обикновените висши училища въвеждат нашите млади хора в познанието за света и живота? Не, съвършено неподготвени ние навлизаме в пладнето на живота, дори нещо по-лошо, правим го при погрешните предпоставки на нашите предишни истини и идеали. Не можем да живеем следобеда на живота си по същата програма както утрото, защото това, което е много сутринта, ще бъде малко вечерта, а това, което е вярно сутринта, няма да е вярно вечерта.[5]

Ако казаното важи за всеки човек, колко повече то важи за онкологично болните и техните близки. Къде са тези висши и по-висши училища за тях, които да ги подготвят за предстоящия им живот с онкологично заболяване? Има ли с какво психиатрите и психолозите да ни подготвят за пладнето на живота?

Обаче това, че няма никакви училища за навлизането във втората половина на живота, не е съвсем вярно. Ние отдавна сме забравили значението на религиите, но именно те са училищата за втората половина на живота, т.е. училища за старостта, смъртта и вечността. В народите, свързани със своите религии, старейшините и мъдреците обучават остаряващите. А къде е мъдростта на възрастните в нашето общество? Днешният възрастен се стреми да изглежда брат на сина си, а майката, не само да е сестра на дъщеря си, но по възможност по-младата сестра. А у нас често се случва противоположното – възрастният да се постави в пълна зависимост от децата си. В първия случай целта е несъответна, във втория – липсва. Целите на втората половина на живота са различни от тези на първата половина. Както за младите, така и за възрастните е вредно да живеят с „обърната назад глава“. А перспектива пред възрастния сочат единствено религиите. Те ни дават обещания за живот отвъд и имат свръхземна цел, която дава целенасоченост на възрастния (колко повече за онкологично болния). Но както сочи Юнг, умението да вярва, за днешния човек е трудно изкуство, особено за образования. Важното е, че един целенасочен живот е далеч по-стойностен, отколкото безцелния. Обаче как човек да осмисли втората половина от живота си като темата за смъртта (по-голямата сестра на съня) е табу. Затова Юнг, като лекар, твърди, че е „по-хигиенично да видиш някаква цел в смъртта, към която би могъл човек да се стреми, и че съпротивата срещу ѝ е нещо нездраво и абнормно, защото то ограбва целта от втората половина на живота. Затова намирам всички религии с тяхната свръхземна цел твърде разумни, погледнато от аспекта на една душевна хигиена.[6]

Когато говорим за втората половина на живота, темата за смъртта не може, а и не трябва да бъде пропускана. Юнг казва, че, както има голям брой млади хора, които се страхуват да навлязат в живота, така има и още по-голям брой застаряващи, които изпитват подобен страх от смъртта. Той сравнява етапите на живота с параболата, която описва движението на снаряда. По този начин, втората половина от живота се явява обърната парабола. Така, раждането на смъртта започва от върховата точка на живота. Следователно да не желаеш да достигнеш върха на живота и да не желаеш неговия край е едно и също нещо: нежелание за живот. Затова Юнг казва, че „младеж, който не се бори и не побеждава, е пропуснал най-хубавото от своята младост, а един възрастен, който не умее да чува тайната на потоците, които шумолят от върховете към равнините, е едно безсмислие, една душевна мумия, която не е нищо повече от вкамененото си минало.[7]

Това, което Юнг говори за възрастния, колко повече се отнася за онкологично болния. В душевно отношение какво друго би означавало онкологичното заболяване, освен категоричен сигнал да намали темпото на живота и да промени начина си на живот, т.е. да изгради нов, адекватен на обстоятелствата светоглед. Да се опита да види и другата страна на живота, т.е. че освен разгръщане, има и свиване, че освен активност, има и пасивност, че освен изгряване има и залязване. Че нито едното е добро, нито другото е лошо. Защото какво би бил изгрева, ако нямаше залез, и какво би бил деня, ако нямаше нощ.

Онкологичното заболяване, подобно на старостта, също се явява подтик към подготовката за края и само от нас зависи дали ще се съобразим с това. Все пак човек невинаги може да се справи сам. Осъзнавайки това, той се изправя пред дилемата: психотерапевт или духовник?

 

Ето какво споделя Юнг за своята практика с възрастни: „Сред всички мои пациенти във втората половина на живот – над 35-годишна възраст – няма нито един, чийто проблем в крайна сметка да не е търсене на един религиозен светоглед в живота. Може да се каже, че всеки един от тях се е разболял, защото е загубил това, което живите религии на всяка епоха дават на последователите си, и никой от тях не оздравява истински, докато не възстанови религиозните си опори.[8]. (Юнг изрично пояснява, че думите му не се отнасят за конкретна религия или принадлежност към дадена църква) И тук се натъкваме на следния проблем: проблемите за душевното страдание не са в сферата на медицинското лице, а на духовното. Обаче на духовника му липсва научно познание за психичните фактори на проблема. Друго затруднение се явява това, че съвременният човек е човек на фактите и научното знание. Той изпитва отвращение към традиционни мнения и наследени истини. Затова религиозните истини са отживелица и не се отнасят за него. Често явление е онкологично болният и неговите близки да се фиксират върху медицинската информация за заболяването и пропускат това, че живота не е само грижа за тялото, но и за душата. Особено при сериозни заболявания каквото е онкологичното. Нещо повече, фиксацията върху медицинските аспекти на заболяването, често затруднява лечебния процес.

Така че, какво значение има химичния състав на водата, когато тя нахлуе в кораба, на който се намираме? Затова, освен от медицински знания, болният и неговите близки се нуждаят и от вяра, надежда, любов и прозрение, за които Юнг казва следното: „Тези най-висши постижения на човешкото усилие са дарове на милост, които не могат да се назубрят или научат, да се дават или вземат, да се задържат или спечелят, защото те идват чрез преживяване[9] А, както знаем, преживяванията не могат да бъдат преподадени. Те се случват и ние можем единствено да се приближим до тях като се подготвим. В това отношение, разбира се, добрите дела и мисли са хубаво нещо, но приемането на себе си е най-важното за изграждането на светогледа. Обаче не е никак лесно човек да погледне в себе си, защото „само в състояние на пълно изоставяне и самота усещаме помагащите сили на нашата собствена природа.[10] Затова повечето хора избират по-лесния вариант – да останат невежи за себе си, като се занимават с проблемите, тревогите и греховете на другите.

Затова, дали ще остане невежа или ще опита да се справи сам; дали ще избере медицинско лице или духовно, всеки решава за себе си. Но преди да направи своя избор е добре да знае, че човек не винаги може да се справя сам. Също така не бива да забравя, че животът освен физическа, има и духовна страна, за която най-важно е воденето на живот, съобразно посочените добродетели.

 

И така, в заключение ще кажем това, че ние живеем във време на огромно нервно напрежение, обърканост и дезориентация и днешният неосъзнат човек страда не толкова от друго, колкото от липсата на светоглед. На неговите въпроси нито философията, нито религията могат да му отговорят. Ето защо, голямата заслуга на Юнг се състои в това, че ни сочи метод за изграждане на нов светоглед чрез съвместяването на научните знания и религиозната истина.  Той учи, че „с всеки от нас ще се свърши някой ден, но в интерес на живота ни е да отдалечаваме този момент дотогава, докато е възможно, а то може да ни се отдаде само когато не допуснем представата ни за света да закостенее, а проверяваме всяка нова мисъл дали може да допълни нещо към светогледа ни или не[11] (ДНС, 414, пар.700)

 

 

Изводи:

1.Светогледа е съзнателно изградена картина за света и за себе си, която се основава на преживения опит, настоящата ситуация и възможната перспектива за конкретната личност.

2.Житейската криза, съпътстваща средната възраст и поставянето на диагноза за онкологично заболяване се явява мотив за преосмисляне на наличната нагласа и за изграждането на светоглед, адекватен за живот с онкологично заболяване.

3.Животът е енергетично явление и затова се стреми към покой. Смъртта не може да бъде безсмислено прекратяване на живота. Тя е осъществяване на смисъла на живота. Онкологичното заболяване се явява подтик да променим светогледа си, с оглед на подготовката за края.

4. Освен да се грижи за тялото, човек трябва да се грижи и за душата. И, както по отношение грижата за тялото човек не винаги може да се справи сам, така също и по отношение на душата той се нуждае от помощ.



[1] Юнг, К. Г. Динамика на несъзнаваното, пар. 696

[2] Пак там, пар. 739

[3] Пак там, пар. 767

[4] Юнг, К. Г. Практическа психотерапия, пар. 218

[5] Юнг, К. Г. Динамика на несъзнаваното, пар. 784

[6] Пак там, пар. 784

[7] Пак там, пар. 801

[8] Юнг. К. Г. Съвременният човек в търсене на душата, стр. 202

[9] Пак там, стр. 199

[10] Пак там, стр.209

[11] Юнг, К. Г. Динамика на несъзнаваното, пар. 700

 

Twitter Digg Delicious Stumbleupon Technorati Facebook Email