За страха на детето от родителите

ИНИЦИАТИВА ЗА ДУХОВНОСТ И КУЛТУРА

Община Варна

Варненска и Великопреславска св. Митрополия

Демократичен съюз на жените – Варна

ОТГОВОРНОТО РОДИТЕЛСТВО

ОБЩЕСТВЕНА ДИСКУСИЯ

20 НОЕМВРИ 2007 Г.

Доклад на тема:

ЗА СТРАХА НА ДЕТЕТО ОТ РОДИТЕЛИТЕ

Огнян Узунов

Председател на фондация „Толерантност“

На 16 октомври 2007 г. заедно с д-р Я. Стефанов дадохме пресконференция във връзка с отчитане на дейностите по проект „Кризисна интервенция и превенция на автоагресивното и асоциално поведение сред малолетни и непълнолетни, извършили опит за самоубийство“, осъществен с подкрепата на дирекция „Младежки дейности и спорт“ към Община Варна. Почти всички местни и някои столични медии отразиха събитието. Но това, за което споменавам тази пресконференция не е широкия медиен отзвук, който получи, а факта, че в повечето вестници прочетох заглавия като: „Тийнейджърите се самоубиват заради страх от родителите“, „Страхът от родители води тийнейджъри към самоубийство“ и други подобни. Притеснителното в случая е не фактът, че тийнейджъри извършват суицидни опити вследствие страх от родителите си, а това, че думите ми бяха извадени от контекста и написани по преценка на журналиста. Факт, който ме навежда на мисълта, че е нужна повече информация както за клиничната ситуация, така и научно обоснована психологическа информация за това какво съм имал предвид като твърдя, че страхът от родителите е една от причините, поради които децата посягат на живота си.

Използвам поканата за доклад на тема „Отговорното родителство“, за да дам повече разяснения по отношение на смисъла, вложен от мен, както и на контекста, в който съм казал: „Децата извършват суициден опит вследствие на страх от родителите“. Още повече, смятам че суицидния акт извършен вследствие страха на децата от родителите си е проблем, който е в съответствие с темата на дискусията: „Отговорното родителство“.

В рамките на настоящия доклад няма да бъдат обсъждани  психопатологичните фобийни състояния, нито медицинските аспекти на суицидните опити и страха на децата. Обект на доклада ще бъдат клиничните ми наблюдения и консултации с малолетни и непълнолетни, извършили опит за самоубийство чрез самоотравяне, приети за лечение  в Клиника по „Токсикология“ към ББАЛ ВМА – Варна. В частност тези от тях, които са споделили, че актът е извършен в следствие страх от родител(и) или страха им, че няма да бъдат разрани от тях. Така също и тези, които споделят, че ги е страх от санкциите, които родителите им ще предприемат спрямо тях, относно дадено тяхно погрешно поведение. Тези свои наблюдения и изводи ще подкрепя с теорията на Ерих Фром, основана върху битийния и притежателния модус на родителство.

Още в началото държа да подчертая, че суицидния акт е едно от възможните действия на детето при страх от родителите. Друго типично поведение могат да бъдат бягствата от дома и различни по вид противообществени прояви. Друга форма на поведение, следствие страха на детето от родителите, е възможно да се прояви като апатия или безпрекословно подчинение на родителската воля. За съжаление при проявите на безпрекословно подчинение се наблюдават най-тежките поражения при формирането на характера на детето, като в 30% от случаите срещаме и психопатологични изменения при развитието на детето. В настоящия доклад ще се огранича само до суицидното поведение на деца, което е в следствие на различни форми на страх поради неразбиране от страна на родителите, а не на родители със садистични наклонности спрямо децата си.

В „Малкият принц“, произведение, което всички сме чели, Сент-Екзюпери е описал този вид неразбиране, който неговия герой е изпитал като дете. Още в първата глава на произведението той ни разказва историята с първите му две рисунки, които пилотът е нарисувал още като дете: на боа, глътнала слон както изглежда отвън и от вътре. Героят споделя: „Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали рисунката не им вдъхва страх?“. А те му отговарят: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“. След което авторът споделя от името на героя: „Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш… Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как още като бях шест годишен изпуснах великолепното поприще на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на рисунката си номер 1 и рисунката номер 2.

Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Така че трябва да избера друг занаят…

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем от близо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина способен да разбира. Но всякога ми отговаряше: „Това е шапка.“ Тогава не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният оставаше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдлив човек“ (1).

Както става ясно, героят на Сент-Екзюпери е бил талантливо, съобразително и търпеливо дете. Той, още като съвсем малък, си е изградил защитен психологически модел, като чрез един вид тест преценява с кого и за какво може да разговаря. Но колко са родителите, които могат да се похвалят с деца, съобразителни като героя на Сент-Екзюпери.

Проблемите, свързани с отговорностите на родителството, са съвременни проблеми. В никоя предишна епоха проблемите, свързани с общуването между поколенията не са били така наболели. На преден план изпъкват тези, свързани с общуването и неразбирането на детето от своите родители. Психологът Ерих Фром в своя фундаментален труд „Да имаш или да бъдеш“ изследва причините за това неразбиране между поколенията, което може да има и фатални последици.

Заглавието, което Фром дава на своя труд в контекста на  настоящия доклад би звучало: „Да имаш дете или да бъдеш родител“. Изследвайки етимологията на „имам“ и „бъда“ Фром пише, че употребата на думата „имам“  е свързана с „появата и развитието на частната собственост, още повече, че подобна връзка не се наблюдава в общества, където собствеността има предимно функционално предназначение, т. е. наличието й е с цел ползване“ (2). Докато с „битие“ се означава „реалността на съществуването на този или това, което е; така се изтъква неговата, нейната или нечия автентичност и истинност. Твърдението, че някой или нещо е, се отнася до същността на човека или предмета, а не до неговия, нейния или нечия външен вид“ (3).

От етимологичния анализ можем да направим следните изводи:

  1. Под „съм“ или „имам“ Фром има предвид две различни по вид ценностни системи, два различни светогледа – към личността и към материалния свят;
  2. При „имам“ съществуването взаимоотношението със света е отношение на притежание и собственост;
  3. Съществуването „съм“ включва две битийни форми. Първата е противоположна на „имам“, а втората – на „изглеждам“ и се отнася  до истинската природа, до реалната същност на даден човек или предмет.

Тъй като обществото, а и семейството, като основна единица на обществото, са ориентирани главно към придобиване на собственост и извличане на печалби, рядко се натъкване на семейства основани на битийния модус. Пример за разликата между притежателния и битийния модус е упражняването на власт въз основа на авторитета. Властта, упражнявана от човек с битийна ориентация, се основава не само на умението да упражнява роли отредени му от обществото, но и от същността на самата личност, от степента на развитие и цялостност, от умението да вниква в същността на нещата. За такива личности се казва, че внушават авторитет и не е нужно да заповядват или заплашват. В тази връзка Фром пише: „Всичко опира до възпитанието. Ако самите родители бяха по-издигнати и по-последователни, едва ли щеше да съществува противопоставеност между авторитарния и демократичния подход при възпитанието. Детето се нуждае от авторитет с битийна ориентация и затова охотно го приема, но, от друга страна, се съпротивлява срещу натиска или пренебрежението на хора, които с поведението си доказват, че самите те не са полагали усилия, които изискват от подрастващите“ (4).

Тук трябва да спомена коментар, написан на страницата на dnes.bg относно публикация, отразяваща пресконференцията по проекта. Коментарите са под надслов: „Защо се самоубиват тийнейджърите?“ Интерес за нас представлява следния коментар написан от Анонимен: „Всичко опира до семейството. Какви родители са днешните, като са възпитани да бъдат егоисти“. Анонимен, по-нататък прави следния коментар: „Не знам защо, но съм забелязал, че точно при момичетата в пубертета се пораждат мисли за самоубийство. Да не кажа 90% от момичетата в тази възраст поне два пъти са им минавали такива мисли и почти винаги е свързано с момче… приятел и т. н., или че мама и тати са им се скарали, или нещо такова. Наскоро четох за момче, самоубило се, защото са му забранили да играе на компютъра… В странен свят живеем“. Анонимен, макар и учуден(а), съвсем адекватно е схванал(а) духа на времето, в което живеем. Доловил(а) е също така и властващият притежателен модус, по начина описан от Фром. Ако може да се съди от кратките му/й коментари надали е запознат(а) с възгледите на Фром, а още по-малко с моите. Това ми дава основание да считам, че и тримата по свой собствен начин сме стигнали до едни и същи истини. Следователно можем да ги считаме за обективни и адекватни. Но нека продължим с Фром.

По повод на властта и нейното упражняване Фром пише, че „най-голямото удоволствие не е да владееш материални блага, а живи същества“ (5). След което продължава с това, че „в патриархалното общество и най-жалкия бедняк от мъжки пол се преживява като собственик – по отношение на жена си, на домашните животни и добитъка, чувствайки се пълновластен господар. Поне за мъжа в патриархалното общество сдобиването с много деца е единствения начин да владее хора, като влага малък капитал и не полага никакви усилия. Като се има предвид, че цялата тежест около раждането и отглеждането на децата носи жената, трудно може да се оспори, че създаването на деца в патриархалното общество е свързано с жестока експлоатация на жените. На свой ред обаче, и майките имат своята форма на собственост – децата, докато са малки. Така се получава един безкраен, омагьосан кръг: съпругът експлоатира жена си, тя – малките деца, а възмъжавайки, момчетата се присъединяват към възрастните мъже и също започват да експлоатират девойките, и така до безкрай“. (6)

Както виждаме родителството, основано на притежателния модус, се гради върху господство и налагане на ограничения върху членовете и системите в семейството. Според Фром: „Това, което се подлага на ограничения, е свободната, спонтанна изява на волята на пеленачето, детето, юношата и накрая зрелия човек, жаждата им за знания и истина, потребността им от обич. Развиващата се личност е принудена да се откаже от повечето от своите дълбоко присъщи, съкровени желания и интереси, от волята си, и да възприеме воля, желания и дори чувства, които са й чужди, а са й наложени от обществото и съществуващите условности в мисленето и чувствата. Обществото – и семейството като негов психо-социален посредник – е „призвано“ да реши трудната задача как да прекърши волята на един човек, без той да го осъзнае. Въпреки трудностите, обществото решава проблема чрез сложен процес на внушаване на определени идеи и доктрини, с помощта на награди и наказания в съответствие с господстващата идеология. И успява, защото повечето хора са убедени, че следват своята воля, без да съзнават, че волята им всъщност е втълпена и умело манипулирана“ (7).

Но не успеят ли родителстващите, чрез притежателния модус, да прекършат волята на детето, то започва да се бунтува. Бунтът на детето се проявява по различни начини: „като не приема навиците за хигиена, като не яде или като преяжда, като проявява агресивност и садизъм и т. н. до най-различни саморазрушителни постъпки. Бунтът често приема формата на „седяща стачка“ – отсъствие на интерес към света, мързел, апатичност, чак до патологични форми на бавно самоунищожение… хетерономната намеса в процеса на развитие на детето и по-късно на зрелия човек е дълбокият корен на психичната патология, и особено на разрушителността“ (8).

Следователно при притежателния модус щастието се изразява в „превъзходството над другите, във властта над тях и в крайна сметка в способността на човек да завладява, да ограбва да убива. При битийния модус то се изразява в обичта, грижата за другите самопожертвувателността“ (9).

И така, при родителстването наблюдаваме най-общо две тенденции: „едната, да имаш – да притежаваш, – която в крайна сметка черпи сила от биологичния фактор на инстинкта за самосъхранение; и другата, да бъдеш – да даваш, да делиш с другите, да се жертваш, която дължи силата си на специфичните условия на човешкото съществуване и на потребността на човека да преодолее изолацията си чрез единение с другите хора. Социалната структура (семейството) със своите ценности и норми предопределя коя от тези две противоречиви тенденции, които присъстват у всекиго, да вземе превес“ (10).

Ето защо суицидни действия при деца, следствие на страх от родители се наблюдават предимно при семейства, основани на притежателния модус. Този тип родителстване в повечето случаи почива върху възприети социални модели, които са им наложени от обществото, в което живеят, а не от родители, за които водещ мотив са индивидуалните потребности и психологически особености на детето.

След това изложение на възгледите на Ерих Фром по отношение страха на детето от родителя и бунта на детето смятам, че съм дал изчерпателна и психологически обоснована информация на интересуващите се от проблема детско суицидно поведение, детски страх от родителите и последствията от това в контекста на отговорното родителство. Сега вече се чувствам длъжен да предложа и превантивни мерки на родителите, които се интересуват от обсъжданите проблеми.

При изследванията си по отношение проблема „самоубийство“ стигнах до извода, че най-адекватни описания и обяснения  на суицидния акт, а също така и подходи за превенция на автоагресията са направени от писатели на художествена литература. В декемврийския брой  на „Дневник на писателя“ Ф. М. Достоевски е засегнал проблема „самоубийство“. Той пише: „… аз съм убеден, безспорно, че в повечето случаи като цяло, пряко или косвено, тия самоубийци са посегнали на живота си, защото страдат от една и съща духовна болест – липса на висша идея за съществуването“ (11). Относно самоубийството той пише: „а пък аз съм тъкмо тайнствено убеден, че именно младежта страда и се измъчва от липсата на висша цел в живота“ (12). И продължава: „(това е така защото б. а.) Нашата младеж е така поставена, че буквално е обречена ама да търси идеали и висш смисъл на живота. От нашите умни хора и изобщо от ръководителите си тя може да заимства в наше време… по-скоро само сатирични възгледи, но не и нещо положително – тоест в какво да вярва, какво да уважава и да обожава, към какво да се стреми, а всичко това е така нужно, така необходимо на младежта, тя така тъгува за всичко това, както е жадувала винаги, през всички векове и навсякъде! Но дори да можеха, дори да бяха в състояние да й предадат нещо от правилните насоки в семейството и училището, всъщност пак ще опрем до там, че и в семейството, и в училището (естествено с някои изключения) станаха прекалено индиферентни  към всичко това за сметка на множество други, по-практични и съвременно-интересни задачи и цели“ (13).

За да не оставя впечатление, че изнасям проповед на духовна тема, отново ще се позова на Ерих Фром. Той пише: „… човешкото същество има нужда от система за ориентация и от обект за преклонение, за да оцелее“ (14). И продължава: „Но една карта на света не е достатъчна като насока на действие. Нужна ни е и пътеводна цел. Животните нямат такива проблеми. Те се ръководят от инстинкти, които им осигуряват и карта на света, и цели. Ние обаче, губейки инстинктивната обусловеност на своето поведение и прибавяйки мозък, позволяващ ни да мислим за много посоки, в които можем да поемем, изпитваме потребност от обект на преклонение, събирателен център на всички наши стремежи и основа на всички наши действителни – а не мнимо провъзгласявани – ценности. Нуждаем се от такъв обект на преклонение, за да съсредоточим усилията си в една посока, да излезем извън пределите на изолираното си съществуване, белязано със съмнения и колебания, и да отговорим на вътрешната си потребност да открием смисъла на живота“ (15).

Тук отново на помощ ни идва геният Достоевски. Той ни сочи от къде ще дойде спасението в настоящата криза на родителстването, кризата в общуването дете – родител, както и кой ще ни даде кураж да се справим със забързаното ежедневие, което подкопава основите на съвременното семейство. Година по-късно, в отговор на кореспондентка, Достоевски пише: „… може би тъкмо руската жена ще спаси всички ни, цялото наше общество, с новата, възродена у нея енергия, с най-благородната си жажда да направи нещо и то до степен на саможертва, на подвиг. Тя ще засрами другите бездействащи сили и ще ги увлече след себе си, а кривналите от пътя ще върне в правия път“ (16).

Тук трябва да се има предвид, че Достоевски като казва жената има предвид не обикновената, емпиричната жена, а преобразената жена. Не Ева, а София. Защото само преобразената жена ще е в състояние, вместо авторитарно да упражнява властта си над своите деца, вместо да изисква безпрекословно подчинение и изпълняване на неосъществените си амбиции, тъкмо напротив. Не е ли тя, която ще подпомогне развиването на творческите и/или други индивидуални дадености на детето? Защото родителството е преди всичко отговорност.

Бележки към текста:

1. Сент-Екзюпери, А. Малкият принц, С., 1979, стр. 13.

2. Фром, Е. Да имаш или да бъдеш, С., 1996, стр. 49.

3. Пак там, стр. 50.

4. Пак там, стр. 70.

5. Пак там, стр. 117.

6. Пак там, стр. 117-118.

7. Пак там, стр. 132.

8. Пак там, стр. 132.

9. Пак там, стр. 133.

10.  Пак там, стр. 168.

11.  Достоевски, Ф. М. Дневник на писателя, т. Х. С., 1986, стр. 558.

12.  Пак там, стр. 559.

13.  Пак там, стр. 560.

14.  Фром, Е. Да имаш или да бъдеш, С., 1996, стр. 213.

15.  Пак там, стр. 215.

16.  Достоевски, Ф. М. Дневник на писателя, т. ХI. С., 1989, стр. 408.

Използвана литература:

1. Достоевски, Ф. М. Дневник на писателя, т. Х. С., 1986.

2. Достоевски, Ф. М. Дневник на писателя, т. ХI. С., 1989.

3. Сент-Екзюпери, А. Малкият принц, С., 1979.

4. Фром, Е. Да имаш или да бъдеш, С., 1996.

Twitter Digg Delicious Stumbleupon Technorati Facebook Email